ETO

Но ето и този ден се изплъзна. Като прашинка. За да стори място на друг. Казахме си покорно лека нощ. Аз и ти. Съседи в единствено тяло. Вечно в спор. Непримирими. Противопоставени на себе си. Търсещи отговори. Намиращи само болка. Все пак щастливи. По свой си… Може би сбъркан метод на живеене.

Не спираме да чакаме, самото започване. За свършването, даже не мислим. Търпението се сраства с нас като нежелан шрапнел от битка. Битка, която дори не сме водили ние. И все пак ни напомня. Бичува ни. Но ни и поучава. Важно е да не се повтаряме.

А уж повторението било майка на познанието. Добре сме се сраснали с този мотив. Затова и оставяме чекръка да си върви и да се превърта. Все по един и същи начин. Все с един и същ резултат.

А тази повторяемост ни убива.

1… 2… 3…;

1… 2… 3…;

1… 2… 3…

И отново.

Така до безкрай. До умопобъркване. До безразсъдност. До изгубване на посока и свикване с навик, който води до неизбежна смърт.  До момента, в който нямаме сили дори да роптаем. Ограбени от собствените си крила ние избираме да станем човеци от кал. Забравяме от къде сме дошли и чии деца сме.

Без имена. Глинени фигури. С хиляди бродим. Рамо до рамо. Аз и ти. Съседи в единствено тяло.

Тогава вдигаме телефона. Набираме номер. И получаваме глътка въздух. По телефона. Колко нелепо, нали? От кална, се превърнах в чиста с едно простичко, мъничко, мое си „Здравей“.

И ти ми го каза. Макар и зает. Отне ти минутка. Да усмихнеш дъжда. Да споделиш сребърен сърп. И да превърнеш синия цвят в живо небе. Светулките в слънце. Ръцете в клони. Душите в криле.

Макар и да зная, че за тебе съм само камъче сред множество други. Няма да спирам да чакам нашето чуждо започване.