Определено състоянието ми е познато. Сетивност притъпена с помощта на безразличие, която дълбае ли, дълбае. Все едно ми е какво се случва около мен. Все едно ми е дали лежа в леглото или съм затрупана от учебници. Хилядите знаци минават пред очите ми. Съзнанието ми индикира някакъв смисъл. Хиляди формули се завъртат и намират своите решения. Но всичко се случва на автопилот. Няма живец. Няма ентусиазъм. Няма дори малко спортен хъс.
Правя каквото е нужно. Повдигам вилицата към устата си. Надигам чашата и отпивам. Но не усещам вкуса. Не утолявам жаждата си. Не засищам глада си.
Затварям очите си и заспивам, само защото не искам тялото ми да се срине на средата на някоя непозната улица и да шокира невинен минувач. Не искам и да плаша родителите ми. Те трябва да мислят, че всичко е наред. Да вярват, че малкото им момиченце има слънца в очите. Че има смисъл, който да следва.
Вече до такава степен съм изтръпнала, че дори чуждата болка не ме трогва. Току що прочетох невероятен разказ. Пропит с невероятно количество болка. Дори познавам авторката. И все пак си казах „Миии“. Затворих прозореца и прехвърлих на 9gag.com. Разгледах няколко поста, но уви, и те не ме трогнаха.
Не е като да не ми се случват интересни неща. Не е като почти да не съм готова да призная, че съм нечия. Не е като да нямам страхотни приятели и определено не е като да не ми предстои да отида на най-любимото ми място. Но дори това не ме хвърля в екстаз.
Нещо в мен се пропука. Случи се в понеделник. Беше неочаквано и ме прати в трета глуха. Заболя ме. Но ударът беше тъп. Все едно са те цапнали с тиган, а не намушкали с нож. Тоест ще оцелея. Дали?
Целия вторник прекарах в леглото. Дори бях забравила да дишам. Баба ми реши, че съм умряла. Де да бях. Поне нямаше да се чудя как да мимикирам нормалност или…. лудост.
С мъка карам краката ми да се движат, а да докарам физиономия е направо немислимо. Усмихвам се с празни очи и чакам едно обаждане, което никога няма да получа. А може би ще го получа, но докато стане това, ще ме е убило безразличието.
Кога се случи така, че започнах да измервам дните си в обаждания и виждания с определен човек? Кога спрях да си бъда самодостатъчна и започнах да се нуждая от някого, за да бъда цяла? Как успях да допусна да поверя себе си на друг?
Не казвам, че не го искам и че не ми е хубаво така. Просто не разбрах кога се случи. Дори не знам дали не е просто сън.
Ощипвам се.
Боли ме.
Мамка му.
Истина е.
Няма коментари:
Публикуване на коментар