Моето вярно, смело мече.

Усмихнат по детски ме гледаш в дъжда. Моето глупаво старо мече. Тебе те няма вече до мен. Усмихнат през капки в спомен от детство ме гледаш. Запомнен не само защото бе първи, а защото остана.

Моето вярно, смело мече.

Ръка за ръка с тебе преборвахме всяка тревога. Ти бе моята смелост и моята вяра. Ти бе ми опора. А днес си само спомен за смело дете. Превърнало се в уплашен възрастен. Свит в черупка. Забравил за своето детство.

Но ето, че днес. Сред капките дъжд се усмихна и върна в мене пламъче малко. Да мога да вярвам отново. Да мога светове да градя. Да мога да дишам свободно.

P. S.

До скоро, малко войниче.

ETO

Но ето и този ден се изплъзна. Като прашинка. За да стори място на друг. Казахме си покорно лека нощ. Аз и ти. Съседи в единствено тяло. Вечно в спор. Непримирими. Противопоставени на себе си. Търсещи отговори. Намиращи само болка. Все пак щастливи. По свой си… Може би сбъркан метод на живеене.

Не спираме да чакаме, самото започване. За свършването, даже не мислим. Търпението се сраства с нас като нежелан шрапнел от битка. Битка, която дори не сме водили ние. И все пак ни напомня. Бичува ни. Но ни и поучава. Важно е да не се повтаряме.

А уж повторението било майка на познанието. Добре сме се сраснали с този мотив. Затова и оставяме чекръка да си върви и да се превърта. Все по един и същи начин. Все с един и същ резултат.

А тази повторяемост ни убива.

1… 2… 3…;

1… 2… 3…;

1… 2… 3…

И отново.

Така до безкрай. До умопобъркване. До безразсъдност. До изгубване на посока и свикване с навик, който води до неизбежна смърт.  До момента, в който нямаме сили дори да роптаем. Ограбени от собствените си крила ние избираме да станем човеци от кал. Забравяме от къде сме дошли и чии деца сме.

Без имена. Глинени фигури. С хиляди бродим. Рамо до рамо. Аз и ти. Съседи в единствено тяло.

Тогава вдигаме телефона. Набираме номер. И получаваме глътка въздух. По телефона. Колко нелепо, нали? От кална, се превърнах в чиста с едно простичко, мъничко, мое си „Здравей“.

И ти ми го каза. Макар и зает. Отне ти минутка. Да усмихнеш дъжда. Да споделиш сребърен сърп. И да превърнеш синия цвят в живо небе. Светулките в слънце. Ръцете в клони. Душите в криле.

Макар и да зная, че за тебе съм само камъче сред множество други. Няма да спирам да чакам нашето чуждо започване. 

Ограбен

Живот. Смален. С вълшебна пръчица.

Напъхан.

Във кутийка и…

Останал незапомнен.

Пожълтял.

Опърпан.

И ненужен.

Е забравил.

Как живеенето да живее.

Неизречен.

Никому нелипсвал

Потъва.

Сдъвкан от беззъбото безвремие

На изкривен.

В гримаси.

Лунапарк.

Така започна,

Моето тъгуване.

По хилядите посетители

И малкото души.

Спасени.

Безначални и изгубени.

В зората.

На деня.

3/7 ЖИВОТ - Jino "ChaoS" Silver_flamE ft. Cricket

Сто години във кръг ме черта-

Но не стори от мене мишена

Десет патрона към мене насочи,

Улучвайки десет кошмара

И цяла в шепот се сривах

Градейки отново стена

Тебе в мене друг ще намери.

От мене. Няма следа..

Седем воала за тебе аз носих,

Седем по седем кинжала ковах.

Три са звездите на теб във очите,

Три са следите от трите лица.

И няма да чакам.

С молба на уста.

Да тичаш при мене.

Ти. Жива стена.

________________________________________________________________________________

Специални благодарности на Jino "ChaoS" Silver_flamE.
http://ravenscenes.blogspot.com

Почти съжалих, че не мога да пуша

Странно как след един определен час, нещата винаги избират да се подредят по техен си начин. И ние. Ти  и аз, винаги се оказваме в двата противоположни края на стаята.

Дали ми е смешно.

Не.

Но нямам и право да плача, когато няма виновни, които да хуля.

И странно, именно глухите, спестиха на горкия Джуджан цяла дузина сълзи.  Подариха утрин - мистично зелена и песен на птици, която обикновено слушам сама.

Чак сега го разбирам. Понякога просто ти трябва някой да чуе перфектната сутрин.

Не е нужно този някой да бъде твой. Важно е просто да сподели птичата песен в полу-притихнала сънлива мечта.

Да мисли това, което мислиш и ти. А после да пеете в подлези  и болката просто да стихне.

Да прочетете няколко стиха. Да промълвите едно искрено „мамка му“.

Споделено.

Познато. 

И да си благодарен, че имаш приятел.

Появил се от нищото, но явно с причина.

Заспала с усмивка.

Усмихвам дъжда.

И китарата в мене спира да стене точно в 4 сутринта.

КРУШКИ

Петък 13ти.

Нещастие.

Друг път.

Една дата не променя нищо.

Единственото, което има значение са собствените ни действия. Те определят благоденствието или падението ни. И всичко отминава. Дори ние отминаваме. В сравнение с времето, което е илюзорно, ние сме просто кратки примигвания на крушки. Дори не сме звезди. Няма и грам величие в нас. Присветнем няколко пъти и толкоз. За нас тези присветвания са всичко, за вселената – просто досадни примигвания на развалена крушка.

И когато ни сменят – загасваме завинаги.  А може би просто чакаме да ни завият на друга фасонка. Някои от нас смятат, че са газени лампи. Но всъщност дори да бяха, пак друг щеше да ги гаси и пали. Отново нямаше да имат воля или самоконтрол.

Дори да си мислим, че сами управляваме живота си, всъщност единственото, което можем да определим е кой да ни притежава. А понякога дори това съдбата избира да реши за нас. И вината не е наша. Просто така трябва да бъде.

Един приятел вчера ми каза: „Мразя думата трябва“. И с право, но без нея няма как да живееш. И той го знае. И аз го знам. И вие го знаете.

На крушката и трябва електричество, за  да живее.

А на мен, не ми трябва да разбирам защо.