Имах толкова много почти… Имах толкова много цяло… Имах толкова много усмивка

Остана само фасетният прозорец и няколко пакетчета  с чай. Водата в езера от кафяво няма да стигне за още една часа соленост…  Така си отивам. 

Попантофила гордостта си, 

с ролки горчивост, 

с цигара за смелост 

и

винаги, когато вали.

Каква съм клиширана дори в последната лудост. 

Кови, ковачо, кови…

Неспирай даже за миг…

Кови, докато има още какво да бъде ковано…

Намигвам на старото аз

Приветствам поредната роля

И хванати за ръка закрачваме към чуждо начало.