Безсънието на петия час те удря право в стомаха...

Безсънието на петия час те удря право в стомаха... Безмилостно. Без капка съпричастност към емоционалната ти агония.

То е безсърдечен враг, но и верен приятел. Когато искаш, но и когато не искаш то те съпровожда. Като сянка. Дори да не я виждаш тя е там при всяко вдишване.

Усмивката му е беззъба. Особено, когато мислите ти са мъчителни. Понякога ти се струва, че е приел образ на сърдито старче, което освен че те гледа накриво, е и пазител на отговорите, които търсиш.

Хроничността му те обрича на мъдрост. Както съдбата, ограбила те от живота, те обрича на безвремие. Безвремие, което често бива обърквано с безсмъртие. Човешко е да се греши. Но тръгнеш ли по пътя на грешната логика величието ти ще приключи с погром.

В другия случай ще останеш незапомнен. Освен от най-близките. Почти.

Осмият час завършва с кратко съобщение, което до някъде притъпява болката. Ставаш. Изтръскваш мислите накаца ли по пижамата ти като рояк досадни мухи. Отваряш кутийката за спешни случаи.

Шоколадът ти се услажда. Или поне докато стигнеш до второто парче. Сладостта му е толкова наситена, че ти присяда. Ще ти се да беше спрял след 3-тата. Вчера имам предвид.

Но тогава щеше да си постъпил като старото почти. А нали работим за нови почтита. Почтита с потенциал за цялост. И така преглъщаш и поглеждаш тъжно през прозореца. Знаеш, че трябва да се облечеш и да започнеш поредния ден.

Ще ти се да е още вчера. И двете ръце да не се бяха пускали. Усмихнатите сини очи да седяха срещу твоите както по време на третия час.

Дали си спечели приятел?

Почти J

Tочка

 

-            Притихнал си. Какво толкова мислиш. Това е просто бяло платно. Ето ти четка.

       Започвай.

-          А как се започва?

-          Не зная. Но ето ти отправна точка.

-          Сега да повдигна света ли?

-          Опитай.

Като на филм

Босонога гледам как хората се прибират. Животите им минават покрай мен. Разговорите им протичат пред очите ми. Движенията им остават запечатани в съзнанието ми. Чувствам се като натрапник в техните светове. Но не мога да отвърна поглед.

Приятно е да наблюдаваш. Да проследяваш развитието на различни сценарии. Мълчаливо да съчувстваш, или упрекваш. Сякаш си просто прашинка. Ето. Замахват с ръка. И вече си кацнал на чуждо рамо.

Мислите...

Понякога идват изневиделица.

Мислите.

Както полупрозрачен воал пред очите ни.

Като ехо от истинския смисъл на думата.

Свариха я неподготвена.

Докато седеше на автобусната спирка.

Тихичко тактувайки си с крак.

Очаквайки автобуса, който сякаш бе обречен да не пристигне.

Мислите се срутваха върху  й.

Не помръдваше.

Само погледът, отправен нагоре загатваше, че ги поздравява.

Сякаш бяха стари познайници.

Отказа подслона, който шумът на колите й предлагаше.

Избра да разтвори широко съзнанието си.

Да приеме неканените гостени с прегръдка.

Влюбената двойка. В дясно от нея я наблюдаваше.

С любопитство. Сякаш беше експеримент.

По-късно. Обвити в уюта на двустайния си апартамент.

Ще прекарат минути в обсъждане на странното момиче от спирката,

което избра да подгизне сред мисли.

По лицето й не се четеше страх. Нямаше и съжаление.

Непокорство го бе хванала липсата.

А усмивката – бе все още неоткрито понятие.

Носталгията беше просто загатната.

Сивото в косите й бяха утаените спомени.

Междувременно масите водеха живот в притихнало отчаяние...

Чакалня

Като бях малка, исках единствено да порасна час по-бързо. Но не откривам смисъл в това. Вече не. В това да остарея.Виждам бъдещето си като чакалня. Чакалня на голяма гара с пейки и силно течение.

Отвън преминават тълпи от хора, без да ме видят. Те всички бързат,качват се на влакове, на таксита.

Имат къде да идат, с кого да се срещнат.А аз седя там и чакам.

Какво чакаш?

…

Да ми се случи нещо.

A re-read of - Shakespeare’s MND.

  

   Or how dreams became hallucinations. 

In a Sofia University “St. Kliment Ohridski” project, called STHRUP, led by Ph. D. Georgi Niagolov, students re-interpret the classical comedy of William Shakespeare’s “Midsummer Night’s Dream”, breathing new ideas and vision into it, to create a parody that is to challenge the perceptions of all.

The crew has chosen a rather curious setting for the plot of the play – a psychiatric hospital.  Having in mind that in Shakespeare’s time the most magical place was the forest, the place where unexplainable events took place and where supernatural creatures dwelled, it is only natural  that in a modern world the alternative should be an asylum. Not for any other reason, but mainly because the society of today regards magic as gibberish and considers magical creatures a whim of the wit. And after all the leading theme of the original is “Love makes us act crazy”. What better place to be crazy than in a psychiatric hospital?!

The main theme of “Midsummers Night’s Dream” is to be further exploited. Contrast as the leading tool for comedy in the original, in this modern re-read, is further reinforced by the doubling and tripling of  roles that the students have chosen to perform. For instance, if we take the characters of Theseus and Hippolyta who in this project will be represented as doctors who during the day flirt and toy with the idea of getting married, but when night falls and the calmness of the day is put to and end reveal a rather curious perspective of the life of couples that are actually married, we can find it relatively easy to explore a more psychological view on the relationship between two people who are about to enter into matrimony.  The way they imagine marriage to be, and the way it actually is to be. And this all presented with a touch of youthful charm and sense of humor.

This group of young talented people has chosen a unique way to represent the magical – all occurrence of magic is seen as hallucinations of the characters caused by the taking of medication which functions  as a key to an alternative reality, if I may be allowed the frivolity to define madness as alternative reality of behavior. With the help of the charming nurse which embodies both Philostrate and Puck, the main characters take the wrong pills and their emotions get mixed, but there is no magic to this – it is a simple misunderstanding caused by the wit of a charming fellow. This rather realistic touch to the original, in fact, adds further to the comical and shortens the distance between the understanding of the modern society about love an what Shakespeare wanted to ridicule in his comedy.

A personal favorite is the doubling of the two couples Hermia-Lysander and Helena-Demetrius. Since Hermia and Helena are to be played by one and the same person, and Lysander and Demetrious as well, it would be rather curious how the contrast between them would be represented. But our wonderful company of ingenious students has an unexpected answer even to this problem: the characters would be in fact two schizophrenic patients who suffer from multiple personality disorder. A wonderful resolution, indeed.  Because the failing of these love birds to match the two pairs of compatible personalities in order to achieve an ever-yearned “Happily-ever-after” is to be the most comical part of the whole play.

As a conclusion, this modern re-read of the classical “Midsummer Night’s Dream” succeeds to not only reveal the talent of both students and professor, but also aims to challenge the perceptions of the public. As a fair-minded follower of the progress of the project, I am looking forward to its completion in the autumn of 2012. It sure has the potential of greatness that no other “regular” reading of this play previously had.

Good luck, my fellow students! 

Пясък между пръстите

Сега рисуваш картини. Във все още девствения пясък. Картини на усмихнати лица се изливат от треперещите ти пръсти. Слънцето се усмихва. Докато гали кожата ти. Приливът е срамежлив. Достатъчен. Тук идва нашият край. Ти ще си щастлив, когато си тъжен. Нетърпелив да утаиш в себе си спомена. Загуби се сред клоните. Онези. На върха на далечния хълм. Остави морската пяна да мие краката ти. Вече не са корени. Летният бриз пролазва помежду ни. Шепотът на надвисналия край милва устните ти. Слънцето е вече толкова ниско. За него сме просто фигури от пясък. Само миг и вятърът ще ни разпилее. А ти ще бъдеш щастлив, когато си тъжен. Нетърпелив да утаиш в себе си спомена.