Безсънието на петия час те удря право в стомаха...

Безсънието на петия час те удря право в стомаха... Безмилостно. Без капка съпричастност към емоционалната ти агония.

То е безсърдечен враг, но и верен приятел. Когато искаш, но и когато не искаш то те съпровожда. Като сянка. Дори да не я виждаш тя е там при всяко вдишване.

Усмивката му е беззъба. Особено, когато мислите ти са мъчителни. Понякога ти се струва, че е приел образ на сърдито старче, което освен че те гледа накриво, е и пазител на отговорите, които търсиш.

Хроничността му те обрича на мъдрост. Както съдбата, ограбила те от живота, те обрича на безвремие. Безвремие, което често бива обърквано с безсмъртие. Човешко е да се греши. Но тръгнеш ли по пътя на грешната логика величието ти ще приключи с погром.

В другия случай ще останеш незапомнен. Освен от най-близките. Почти.

Осмият час завършва с кратко съобщение, което до някъде притъпява болката. Ставаш. Изтръскваш мислите накаца ли по пижамата ти като рояк досадни мухи. Отваряш кутийката за спешни случаи.

Шоколадът ти се услажда. Или поне докато стигнеш до второто парче. Сладостта му е толкова наситена, че ти присяда. Ще ти се да беше спрял след 3-тата. Вчера имам предвид.

Но тогава щеше да си постъпил като старото почти. А нали работим за нови почтита. Почтита с потенциал за цялост. И така преглъщаш и поглеждаш тъжно през прозореца. Знаеш, че трябва да се облечеш и да започнеш поредния ден.

Ще ти се да е още вчера. И двете ръце да не се бяха пускали. Усмихнатите сини очи да седяха срещу твоите както по време на третия час.

Дали си спечели приятел?

Почти J