КРУШКИ

Петък 13ти.

Нещастие.

Друг път.

Една дата не променя нищо.

Единственото, което има значение са собствените ни действия. Те определят благоденствието или падението ни. И всичко отминава. Дори ние отминаваме. В сравнение с времето, което е илюзорно, ние сме просто кратки примигвания на крушки. Дори не сме звезди. Няма и грам величие в нас. Присветнем няколко пъти и толкоз. За нас тези присветвания са всичко, за вселената – просто досадни примигвания на развалена крушка.

И когато ни сменят – загасваме завинаги.  А може би просто чакаме да ни завият на друга фасонка. Някои от нас смятат, че са газени лампи. Но всъщност дори да бяха, пак друг щеше да ги гаси и пали. Отново нямаше да имат воля или самоконтрол.

Дори да си мислим, че сами управляваме живота си, всъщност единственото, което можем да определим е кой да ни притежава. А понякога дори това съдбата избира да реши за нас. И вината не е наша. Просто така трябва да бъде.

Един приятел вчера ми каза: „Мразя думата трябва“. И с право, но без нея няма как да живееш. И той го знае. И аз го знам. И вие го знаете.

На крушката и трябва електричество, за  да живее.

А на мен, не ми трябва да разбирам защо.

ЗИМАТА НА МОЕТО НЕДОВОЛСТВО

Определено състоянието ми е познато. Сетивност притъпена с помощта на безразличие, която дълбае ли, дълбае. Все едно ми е какво се случва около мен. Все едно ми е дали лежа в леглото или съм затрупана от учебници. Хилядите знаци минават пред очите ми. Съзнанието ми индикира някакъв смисъл. Хиляди формули се завъртат и намират своите решения. Но всичко се случва на автопилот. Няма живец. Няма ентусиазъм. Няма дори малко спортен хъс.

Правя каквото е нужно. Повдигам  вилицата към устата си. Надигам чашата и отпивам. Но не усещам вкуса. Не утолявам жаждата си. Не засищам глада си.

Затварям очите си и заспивам, само защото не искам тялото ми да се срине на средата на някоя непозната улица и да шокира невинен минувач. Не искам и да плаша родителите ми. Те трябва да мислят, че всичко е наред. Да вярват, че малкото им момиченце има слънца в очите. Че има смисъл, който да следва.

Вече до такава степен съм изтръпнала, че дори чуждата болка не ме трогва. Току що прочетох невероятен разказ. Пропит с невероятно количество болка. Дори познавам авторката. И все пак си казах „Миии“. Затворих прозореца и прехвърлих на 9gag.com. Разгледах няколко поста, но уви, и те не ме трогнаха.

Не е като да не ми се случват интересни неща. Не е като почти да не съм готова да призная, че съм нечия. Не е като да нямам страхотни приятели и определено не е като да не ми предстои да отида на най-любимото ми място. Но дори това не ме хвърля в екстаз.

Нещо в мен се пропука. Случи се в понеделник. Беше неочаквано и ме прати в трета глуха. Заболя ме. Но ударът беше тъп. Все едно са те цапнали с тиган, а не намушкали с нож. Тоест ще оцелея. Дали?

Целия вторник прекарах в леглото.  Дори бях забравила да дишам. Баба ми реши, че съм умряла. Де да бях. Поне нямаше да се чудя как да мимикирам нормалност или…. лудост.

С мъка карам краката ми да се движат, а да докарам физиономия е направо немислимо. Усмихвам се с празни очи и чакам едно обаждане, което никога няма да получа. А може би ще го  получа, но докато стане това, ще ме е убило безразличието.

Кога се случи така, че започнах да измервам дните си в обаждания и виждания с определен човек? Кога спрях да си бъда самодостатъчна и започнах да се нуждая от някого, за да бъда цяла? Как успях да допусна да поверя себе си на друг?

Не казвам, че не го искам и че не ми е хубаво така. Просто не разбрах кога се случи. Дори не знам дали не е просто сън.

Ощипвам се.

Боли ме.

Мамка му.

Истина е.

ЗАБРАВЕТЕ НИ

Да се събудим от шумовете на сутрешен скандал… Напоследък се случва твърде често. Всички крещят и ние се свиваме през глава, само за да не чуваме.  Бяхме забравили какво е родителите ни да се карат, но ето бурите започнаха отново. Мислим си, че понеже сме големи , няма да ни прави впечатление и няма същите панически вълни да обливат гръбнака ни, но ето. Кошмарът отново се завъртя около нас и ние потънахме сред старите призраци.

 Този път може би ще се удавим. Не, сигурно е. Трябва да избягаме. Но има ли къде да отидем. И по-важното, можем ли да си позволим да оставим едно невинно сърце само.

Не, оставаме. Дори да ни коства живота. Отчаяно се опитваме да запушим ушите му, за да не чуе. Пускаме силно музика… и след малко скандалът достига и до нас. Вече викат на нас, защото ние сме несбъднатите им мечти. Ние сме откраднали младостта им. Ние сме виновни, че нямат време за нищо.

Ние сме крадец, убиец и безчувствен надзирател. Гледаме ги как се съсипват и затъват все по-дълбоко в собствените си кошмари…

Искаме да се стопим. Да забравим, че сме съществували. Да бъдем незначими и безчувствени. Искаме да сме камъче подритвано на пътя или крайпътен знак разстрелян от куршумите на стар пияница.

Забравете ни, по-добре е, че така и не ни познахте. Тръгнете си от нас и бъдете щастливи.

***

Притихвам. Когато. Във тебе се свия

Забравям. За всеки. Отвъд.

Загубена в тебе. Заспивам.

И. Тих си остава светът.

Заглъхнала. В пулса се вслушвам.

И търся от друга. Следа.

Но няма и помен. Дори.

За това. Което се случва.
Тук и Сега.

„Пълен Идиот под наем“

Добър ден!

С цел подобравяне на нашите услуги вашето обаждане може да бъде записано.

Добре дошли в „Пълен Идиот под наем“

Обещанията са просто няколко думи търкулнали се, за да бъдат забравени и потъпкани в калта само секунди по-късно. Да се довериш на абсолютно непознат -  трябва да си абсолютен идиот!

Приятно ми е. Аз съм Абсолютен Идиот. Радвам се, че се запознахте, моля заповядайте. Днешната промоция е „Изритайте ме в стомаха, докато лежа свит на пода, абсолютно безпомощен“. Всичко това и още много други екстри може да получите само срещу едно фалшиво обещание. Да, господине, промоцията важи от 22 години, но тъй като сте нов клиент, ще ви разрешим да го направите, точно когато най-малко го очакваме. Надяваме се да удовлетворим желанията Ви.

 Ако имате други въпроси или просто искате да се изгаврите отново с безпомощно лице моля натиснете 1.

За да поръчате веднага натиснете 2

За доставка по домовете натиснете 3

За да повторите начинанието, моля, натиснете 4

Благодарим за обаждането ви. Вашите желания са закон за нас

И с бронежилетка и без... все в една и съща ситуация попада малкото момиче, което не успя да загуби себе си в нощта ...

For no apparent reason

Седя си в офиса и чакам да стане време да тръгнем към Боровец. Този уикенд имаме тиймбилдинг.... Не че имам особено желание да отида, но трябва да взема участие в това мероприятие. Затова се приемам като жертвен агнец. А всъщност хората, така де колегите ми, са чудесни! Направо екип мечта.

Искаше ми се да си остана вкъщи, да се сгуша и да си чета. Или още по-добре най-сетне да се наспя. Напоследък изобщо не сънувам. Тъжно е. Сякаш съм загубила частица от въображението си. Но пък открих друга... Рисувам и за първи път нещата ми се получават. Никога не съм можела да пресъздавам лица и картини върху белия лист, или поне не реалистично. А сега мога.

Странно е как болката се преобразува в нещо красиво. В хиляди малки детайли, които някак естествено пасват в цялостната картина. Днес ме попитаха защо рисувам само тъжни очи... Защото не познавам щастливи.

Излъгах.

Познавам щастливи очи, просто не мога да ги нарисувам. Струват ми се някак повърхностни и празни. Като стъклени топчета, а би трябвало да са като слънца. Знаеш ли защо се получава така? Аз знам. Можем да рисуваме и да пишем само за неща, които сме преживяли и познаваме. Аз познавам само тъжните очи. Щастието ми е неприсъщо. Не знам как да го изпитам. Тъгата е като стар удобен пуловер. Навличаш го и си у дома.

Уютът на мазокхизма ми е потресаващ. Винаги намирам за какво да страдам. Аз съм ходещ символист! Затова обичам дъжда и намирам красота в човешките нещастия. Затова ме привличат загубени каузи и затова харесвам счупени газени лампи. Защото аз самата съм развалина. Искам да се залепя, да се усмихна и всичко да си пасне. Но не става. Не мога да намеря пътя, а ужасно се уморих да падам. Ти научи ли се да летиш? Знам, че отговорите са вътре в мен, но като не знаеш къде да търсиш си е чиста загуба на време.

Помниш ли преди време, когато си говорихме,че пътят няма нужда от нас, че всъщност ни е създал за да си поиграе; за да сме част от неговата история; да рисуваме неговата съдба. Мисля, че сбърках... Измих си ръцете и напсувах съдбата, защото беше по-лесният избор. Защото съм само страхливка, която се прави на смела и се облича в завъртяни думи. Обгрижвам чуждите неволи, не защото съм особено алтруистична; не защото съм страхотната приятелка, на която винаги може да се разчита; дори не защото ми пука... , а просто защото не знам как да оправя собствените си каши.

Разправям приказки от хиляда и една нощ на този и на онзи и те си казват  уоу страхотен човек, а всъщност съм същото глупаво малко момиче, което бях и преди 10 години. Добре де и да не са 10, 5 години да са... Продължам да се движа в същия затворен кръг. Дори сега, когато пиша този блог предъвквам стари мисли, стари страхове, стари тревоги и не мога да продължа напред. Защото просто ме е страх да призная, че страхът е победил...

 Времето няма да ме чака...  Няма да ме дочакаш и ти. Но никога няма да позволя да те наранят така, както сломиха мен... Няма да ти позволя да се превърнеш в собствения си враг и да дадеш воля на собтвеното си желание да се самоунищожиш.

P.S.

До второто ми аз: "Вземи да се стегнеш, че ми писна от теб!"

--

'My tears are like the quiet drift
Of unremembered skies and snows.'