Мечти захвърлени в калта и шепа захаросани петлета

             Типично по нашенски сами чупим клона, на който седим, опитвайки се с маймунски жестове да втълпим на обществото една или друга идея уж за благото на всички, но в действителност просто искаме да наложим своето. Сякаш ни е много важно първо да седи нашето име на корицата на книгатa и e жизнено важно да изпъкнем? Не е. Знаем си го, но юруш на черешата да се докажем, че можем, че сме най-добри, че сме различни. Различни са тези, които отчаяно се опитват да се впишат… а не тези, които искат да изпъкнат.

         Обществото напада различните- те не биват изслушвани, защото самата гениалност на присъствието им хвърля в шаш и паника хората без въображение. А те почувствали заплахата отчаяно нападат и се опитват да скрият от лицето на земята облика на различността. Искат да заглушат оглушителния й шепот, да захвърлят дръзналия да се съмнява в ада на собствената му несигурност и да го оставят да къкри на бавен огън сред сос от присмех и злобни подмятания, считани от група ограничени хора с тънки души, които се късат тихо по залез, за божествено проникновение.

        Но колко силен и странен е човешкият дух? Въпреки безизходността на положението, той отчаяно продължава да се бори, крепен от надеждата, че рано или късно ще бъде разбран, че има шанса открито да зашити позицията си и да изкрещи в лицето на глухите и слепите „ТОВА СЪМ АЗ!”. Низвергнатият, обезчестеният, онзи с „антисоциалното ” поведение, продължава като един истински Дон Кихот да се сражава с великаните на човешкото невежество и заблуда, опитвайки се да върви срещу собствената си природа, защото и той е човек като тях.

         Горко на ония Разколников, който посвети живота си на стремежа да изкаже нова дума и да постави поредната тухла в стената на човешкото развитие, защото алтруистичното му начинание е обречено на тих провал и безвремие.

Чревоугодница..

Очите ми примигват до статус на пълно размазване. И лампичката в края на коридора започва да мига. Отчаяно. Опитва се да ме изкара от състоянието на неадекватност, но ръцете на съня са се вкопчили така силно в гърлото ми, че краката ми омекват и аз се строполявам абсолютно безсилна на студения под.

Ръце станали олово се повдигат безмощно в смахнат жест на безсилие, но какво от това. Устните отчаяно се борят да произведат звук, но дори звуците са притъпени, сякаш вълшебството им е отнето.

Чувам стъпки. Господи, толкова е шумно. Спрете. Спрете. Кажете им да спрат. Викове. Глъч и изведнъж се поглеждам отгоре.

Коридорът е пълен с хора. Много са, а може би коридорът е тесен. Аз ли съм това сгърчено тяло с размазан грим?

-          НЕ. – чу се глас някъде далече зад мен.

Обърнах се и стана страшно тъмно. Завъртя ми се всичко и странна миризма ме блъсна в ноздрите. Почти ми счупи носа.

Събудих се с викове. Но нямаше кой да ги чуе. Стаята беше прегърнала тъмнината сякаш й беше любовница. По стената играеха сенки. Сякаш пръсти рисуваха картини без смисъл. Някъде отвън, вятърът танцуваше с другите клони на дървета отдавна загубили своя живот.

Меланхолията днес ми тежи като окови и ми ограбва крилата. Сякаш толкова много свикнах да се страхувам и да тъжа, че забравих езика на слънчевите души. Не е ли тъжно? И слънцата и луните… живеем уж заедно, а никак не ни бива да се разбираме.

Историите по залез се разказват тъй лесно, а утрините след тях са тъй сладки, че почти можеш да ги вкусиш. Сякаш можеш да ги нарежеш на филийки, или на кубчета и да си направиш салата. Чревоугодно да седнеш на маса. Да си подправиш с малко магия и щипка фантазия и да погълнеш собствените си копнежи. Да се излъжеш че им даваш материя, когато всъщност ги ограбващ от нея. Веднъж погълнеш ли мечтата, тя се разгражда и дори да е от онези с дълготрайното освобождаване на въглехидрати… рано или късно ще си остане безплътна.

А ти ще се превърнеш в убиец. Убиец на собствените си стремежи. Да кажем направо канибал. Ще отнемеш живота на твоя безплътен близнак и вече няма да имаш с кого да общуваш.

Дали твоят близнак е пратил прощално писмо дo някой вечерен тираж на вестник? Ще има ли некролог? А снимката? Ти ли ще гледаш с двуизмерен поглед от нея?

Nope. Твоят близнак ще загине без име, без помен, безчетно. Самотна ще е смъртта ти… МУ… ТИ? 

Избирай.

Имаш си едно сърце. Което никога не се завръща. Раздаваш го и толкоз. Подаряваш го като усмивка, като билетче в трамвай, като полета на птица. Примигваш и вече бие в чужди гърди.

Луните усмихват дъжда

                Всеки ден се пренаписвам. Събуждам се. Вдишвам. Издишвам. Тръгвам. Отново. Имам си цели, но нямам живот. Налага се странници да ме учат как да бъда душа, защото приятелите ми са слепи.

                Абсолютно непознати усмихват цялата ми същност, а към хората, с които съм израснала оставам безразлична. Наричат ме тъжна, ала не знаят, че  в моите очи вечно ще има луни. Слънцата… Те са за скучните хора. За истинските има само луни.

                Маските са ми прозрачни, а красивите думи – тънкостенни. Плоскотаванни са мечтите на хората, а върховете на моите раздират небето и то като че плаче. Вече не иска да бъде само.

                Безпощадно е времето към бързащия и благосклонно към бавещия се, а думите умират, потънали в безсмислие. Говорим ли говорим, а казваме малко. Само си чешем езиците. Есените в диалозите ни станаха много, почти колкото зимите в сърцата ни. Вече няма защо да целуваме изгревите на нашето щастие.

                Люшкаме се беззащитни, като рибарски лодки подхвърляни безпощадно от суровата буря. Или ще намерим сигурен пристан, който да наречем свой дом, или ще се разбием в скалите и треските от рухналия ни живот ще се забият в кожата на искащите да играят ролята на наши спасители.

                Супер героите си остават в комиксите. Смешни двуизмерни образи, създадени от хората загубили силата да бъдат обичани. Ръцете вече не държат други ръце и устните не търсят други устни сред цигарения дим. Прегръдките са празни, живеят само обидите и хорската жлъч. Дори плюшените мечета крият своите тайни от нас. Усмихват ни се загадъчно и ни оставят да гадаем за намеренията на хората, които са ни ги подарили. Има ли нещо, няма ли?

                Налага се да запокитим най-добрите си приятели чак в далечна Белгия, за да разберем колко много ни липсват. Защо продължаваме да играем игрите ако единственото, което трябва да направим е да кажем истината? Трябва ни просто малко вълшебство, няколко феи и гърненце с мед, за да забравим колко гаден може да бъде денят. Пеем си песни с надежда да оправим нещата вместо да действаме.

                Искам. ИСКАМ да отида в дъждовна страна и да се загубя сред капките и влагата в очите на хората. Искам мъглите да преминават през мен и да отмият смоговете на тъжните спомени. Искам да вдишам росите на студените есенни утрини в една страна къде царуват келтски митове и палави леприкорни се крият сред детелини. Искам да бъда част от легенди и да говоря древни езици, за да избягам. За да избягам от лъжата, която всички задружно градим.

                Осъзнаваш ли колко е трудно да сдържам усмивката си, когато те гледам. Мислиш, че ти се смея, но искам просто да те провокирам. Усмихни се, дявол да те вземе! Усмихни се макар и от начало фалшиво… постепенно фалшът ще се превърне в твоя истина. Усмивката в твое верую. И ти ще станеш луна. 

Щастието

                Колко пъти си се спирал , за да погледаш как децата си играят? 

                Колко пъти си затаявал дъх, за да чуеш как пада дъжда? 

                Чувал ли си как вятъра пее?

                Как вълните се блъскат в брега?

                Не си. 

               Тогава как знаеш, че щастието го има? Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го посочиш. Не можеш да го намериш, а вярваш, че го има. Защо вярваш в нещо, което сам не можеш да изпиташ?! Аз не вярвам, че щастие има и ще ти кажа защо.

                Цял живот се стремим към нещо, което не можем да достигнем, защото сами не знаем какво е. Борим се с цената на всичко, жертваме себе си и другите, а когато постигнем Нещото осъзнаваме, че вече не го искаме. Защото сме алчни. Защото обичаме да преследваме. Да ловуваме. Да търсим и да откриваме. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Знаем само да тичаме и да отминаваме онова, което приемаме за даденост, онова, което всъщност би ни направило щастливи, не даваме възможност на така нареченото щастие да ни догони.

                Може би не е нужно да го гоним, а да спрем и да го изчакаме; може би то не е някакъв недостижим идеал, за който да жертваме живота си, а е нещо толкова дребно, че в бързането към илюзорния блян сме го подминали.

                Щастието е подвластно на хорските думи, на недостижимите амбиции, на ниските доходи, на забързания делник, на самотата и глада за себедоказване. Може би трябва да спрем да тичаме и за минута да забавим темпото. Тогава ще видим, че дъждът не оплаква съдбите ни, а се опитва да измие очите ни за истината. Не трябва са позволяваме на грижите да осакатяват крилата ни, на трудностите- да отнемат пъстротата на живота ни, на  сивкавия смог- да убива слънцето в мечтите ни. Може би вече сме ослепели, но все още чуваме. И следващия път, когато попитаме някого „ как си?”- няма да е зле да спрем и да чуем отговора. Докога смяташ да се криеш зад метал и стъкло, докога смяташ да бъдеш там сред тълпата, но да си сякаш невидим- никога не докосващ, никога не продумващ, обезличен, безплътен?

                Постигнахме толкова много. Отидохме до луната и се върнахме, но не намираме сили да прекосим улицата, за да поздравим бившите си съученици. Оставяме приятелствата ни да завехнат, защото никога не намираме време  да се обадим и да кажем „ Здравей!”. Забравяме, дори хората, които са ни дарили живота и ЗАЩО?! Защото Винаги бързаме, винаги тичаме, все някой ни гони или ние някого гоним. Затова и щастието го няма в сърцата ни; затова и очите ни вечно са кухи, устните ни- неми, ушите ни- глухи! Затова сме инвалиди, физически здрави, но не намиращи смисъла на живота.

                Сещаме се, че живота го има едва, когато сме на прага на смъртта. И какво от това?! Вече сме го пропилели, вече сме загубили всичко, вече няма значение, че съжаляваме, защото няма на кого да го кажем. Отминало е времето, когато хората са се опитвали да ни обичат, но ние сме ги отблъснали, невиждащи като коне с капаци!

                Мълчиш, защото знаеш, че макар и тежка, присъдата е справедлива. А ако беше спрял да тичаш, можеше и да поживееш. Сега умри и се моли за прошка, за прераждане, което да пречисти душата ти и да и даде нов старт. Дано тогава, в новия живот, успееш да поправиш грешката и да бъдеш по- добър, да намериш смисъл и да се научиш да даряваш щастие...

Понякога можеш да кажеш всичко с песен... Днес денят е такъв

По пътя

                Вървиш по пътя, но път към какво? Към радостта? Към щастието? Към успеха? Към самотния връх? Към падението? Към бога или към покоя на смъртта? Вървиш и се чудиш от какво имаш нужда, за да вървиш по пътя. От хора, от вода или просто то вяра? Нищо не ти е нужно- само да можеш да дишаш. Пътят не означава да търсиш и да се нуждаеш. Защото докато се нуждаеш, ти следваш задоволяването на нуждите си, а не самият Път. Затова нямаш нужда от нищо.

                Пътят по своята същност не е необходимост, не е призвание, не е задължение, дори не е план… Той е просто пътуване. Важни са стъпките, а не крайната цел, защото вървиш ли към целта, никога няма да стигнеш до края. На кино екрана никога няма да се изпише заветното ‘The End’, което слага края на тежкия път и дава спокойствие.

                Ако имаш нужда от пътя, значи все още търсиш отговори на нерешените въпроси в себе си и тръгваш да тичаш по някакъв път, в обратна посока, уплашен, объркан и сам. И мъкнеш след себе си тежките окови на Нуждата, а те само ти пречат да бъдеш свободен. Тогава съзнаваш, че Пътят няма нужда от теб, нито от търсенията ти, нито от вярата, нито от стъпките. Той е просто безчувствен, сив, обгърнат в прах път, по който ти вървиш, както са вървели и хиляди преди теб. Пътят не е там, за да те съжалява или за да ти съчувства- той е там, за да те води към самия теб.

                Не можеш да влияеш на Пътя, не можеш да променяш посоката му, нито да определяш броя на стъпките, които ще изминеш. Не можеш да кажеш ще тръгна сега и утре ще съм вече пристигнал. Защото Пътят има собствена воля и собствен сценарий, по който да те доведе до края. Той ще забърза тук, а там ще забави, ще те среща и разделя с други човешки съдби. Ще ти оставя знак тук, ще даде чрез теб знак на другиго, а ти ще бъдеш просто марионетка в ръцете му.

                Вървиш си по ‘Магистрала 60’ и се опитваш да преоткриеш себе си. Носиш пакета, който ти е заръчано да занесеш на г-н Еди-кой-си в град Еди-кой-си и не подозираш, че всичко е просто игра. Всичко се случва така, защото Пътят иска да създава история, да рисува картини по сводовете на пещерите, да праща писма в бутилки, които ще пристигнат след десетки години като ехо от отминали лета. Той рисува и теб! Ти си просто двуизмерен образ в големия том, наречен ‘Човешка История’.

                И в това няма нищо лошо. Дори може да се каже, че за  теб самия е по-добре да знаеш, че си зависим от някого другиго. Защото забравиш ли, се превръщаш в егоистично малко човече- без път, без посока, без мисъл, което си мисли, че контролира Пътя. А всъщност е роб на Нуждата да контролира всяка хилядна от живота, всеки удар на сърцето, всяко мигване на очите.

                Пътят носи свобода и лекота, а не обременява със задължения. Той просто напътства Вървящия в преоткриването на вътрешния Аз. Пътят не е избор на призваните да го следват, той не признава нито статус, нито ранг. Ти не избираш. Пътят- той избира теб!

                Продължавай да вървиш. Когато се изправиш след падението , когато захвърлиш поражението в кошчето, където лежи победата ти; когато усещаш, че дишаш; когато не очакваш нищо и приемаш всичко; когато болката, гладът и умората обикалят около теб като мършави псета, безсилни да ти навредят; когато правиш поредната крачка, а не първата или последната- тогава ти не просто вървиш- накратко живееш.

                И когато след време от сън се пробудиш, налееш си чаша кафе и сънен разтвориш сутрешния вестник, може би ще откриеш смисъл на живота в утайката на кафето или между редовете на изтъркания виц от последната страница на вестника. И когато затвориш и нея може би Пътя ще свърши и всичко ще спре да се движи. Ще спреш задъхан от тичането и ще видиш как на сивия екран на пътеката във фитнеса с големи черни букви се изписва END OF TRAINING . Пътят ще спре да бяга под крака ти, ти ще се усмихнеш, ще избършеш потта и ще отстъпиш, за да дойде ред на следващия…