По пътя

                Вървиш по пътя, но път към какво? Към радостта? Към щастието? Към успеха? Към самотния връх? Към падението? Към бога или към покоя на смъртта? Вървиш и се чудиш от какво имаш нужда, за да вървиш по пътя. От хора, от вода или просто то вяра? Нищо не ти е нужно- само да можеш да дишаш. Пътят не означава да търсиш и да се нуждаеш. Защото докато се нуждаеш, ти следваш задоволяването на нуждите си, а не самият Път. Затова нямаш нужда от нищо.

                Пътят по своята същност не е необходимост, не е призвание, не е задължение, дори не е план… Той е просто пътуване. Важни са стъпките, а не крайната цел, защото вървиш ли към целта, никога няма да стигнеш до края. На кино екрана никога няма да се изпише заветното ‘The End’, което слага края на тежкия път и дава спокойствие.

                Ако имаш нужда от пътя, значи все още търсиш отговори на нерешените въпроси в себе си и тръгваш да тичаш по някакъв път, в обратна посока, уплашен, объркан и сам. И мъкнеш след себе си тежките окови на Нуждата, а те само ти пречат да бъдеш свободен. Тогава съзнаваш, че Пътят няма нужда от теб, нито от търсенията ти, нито от вярата, нито от стъпките. Той е просто безчувствен, сив, обгърнат в прах път, по който ти вървиш, както са вървели и хиляди преди теб. Пътят не е там, за да те съжалява или за да ти съчувства- той е там, за да те води към самия теб.

                Не можеш да влияеш на Пътя, не можеш да променяш посоката му, нито да определяш броя на стъпките, които ще изминеш. Не можеш да кажеш ще тръгна сега и утре ще съм вече пристигнал. Защото Пътят има собствена воля и собствен сценарий, по който да те доведе до края. Той ще забърза тук, а там ще забави, ще те среща и разделя с други човешки съдби. Ще ти оставя знак тук, ще даде чрез теб знак на другиго, а ти ще бъдеш просто марионетка в ръцете му.

                Вървиш си по ‘Магистрала 60’ и се опитваш да преоткриеш себе си. Носиш пакета, който ти е заръчано да занесеш на г-н Еди-кой-си в град Еди-кой-си и не подозираш, че всичко е просто игра. Всичко се случва така, защото Пътят иска да създава история, да рисува картини по сводовете на пещерите, да праща писма в бутилки, които ще пристигнат след десетки години като ехо от отминали лета. Той рисува и теб! Ти си просто двуизмерен образ в големия том, наречен ‘Човешка История’.

                И в това няма нищо лошо. Дори може да се каже, че за  теб самия е по-добре да знаеш, че си зависим от някого другиго. Защото забравиш ли, се превръщаш в егоистично малко човече- без път, без посока, без мисъл, което си мисли, че контролира Пътя. А всъщност е роб на Нуждата да контролира всяка хилядна от живота, всеки удар на сърцето, всяко мигване на очите.

                Пътят носи свобода и лекота, а не обременява със задължения. Той просто напътства Вървящия в преоткриването на вътрешния Аз. Пътят не е избор на призваните да го следват, той не признава нито статус, нито ранг. Ти не избираш. Пътят- той избира теб!

                Продължавай да вървиш. Когато се изправиш след падението , когато захвърлиш поражението в кошчето, където лежи победата ти; когато усещаш, че дишаш; когато не очакваш нищо и приемаш всичко; когато болката, гладът и умората обикалят около теб като мършави псета, безсилни да ти навредят; когато правиш поредната крачка, а не първата или последната- тогава ти не просто вървиш- накратко живееш.

                И когато след време от сън се пробудиш, налееш си чаша кафе и сънен разтвориш сутрешния вестник, може би ще откриеш смисъл на живота в утайката на кафето или между редовете на изтъркания виц от последната страница на вестника. И когато затвориш и нея може би Пътя ще свърши и всичко ще спре да се движи. Ще спреш задъхан от тичането и ще видиш как на сивия екран на пътеката във фитнеса с големи черни букви се изписва END OF TRAINING . Пътят ще спре да бяга под крака ти, ти ще се усмихнеш, ще избършеш потта и ще отстъпиш, за да дойде ред на следващия…