Всеки ден се пренаписвам. Събуждам се. Вдишвам. Издишвам. Тръгвам. Отново. Имам си цели, но нямам живот. Налага се странници да ме учат как да бъда душа, защото приятелите ми са слепи.
Абсолютно непознати усмихват цялата ми същност, а към хората, с които съм израснала оставам безразлична. Наричат ме тъжна, ала не знаят, че в моите очи вечно ще има луни. Слънцата… Те са за скучните хора. За истинските има само луни.
Маските са ми прозрачни, а красивите думи – тънкостенни. Плоскотаванни са мечтите на хората, а върховете на моите раздират небето и то като че плаче. Вече не иска да бъде само.
Безпощадно е времето към бързащия и благосклонно към бавещия се, а думите умират, потънали в безсмислие. Говорим ли говорим, а казваме малко. Само си чешем езиците. Есените в диалозите ни станаха много, почти колкото зимите в сърцата ни. Вече няма защо да целуваме изгревите на нашето щастие.
Люшкаме се беззащитни, като рибарски лодки подхвърляни безпощадно от суровата буря. Или ще намерим сигурен пристан, който да наречем свой дом, или ще се разбием в скалите и треските от рухналия ни живот ще се забият в кожата на искащите да играят ролята на наши спасители.
Супер героите си остават в комиксите. Смешни двуизмерни образи, създадени от хората загубили силата да бъдат обичани. Ръцете вече не държат други ръце и устните не търсят други устни сред цигарения дим. Прегръдките са празни, живеят само обидите и хорската жлъч. Дори плюшените мечета крият своите тайни от нас. Усмихват ни се загадъчно и ни оставят да гадаем за намеренията на хората, които са ни ги подарили. Има ли нещо, няма ли?
Налага се да запокитим най-добрите си приятели чак в далечна Белгия, за да разберем колко много ни липсват. Защо продължаваме да играем игрите ако единственото, което трябва да направим е да кажем истината? Трябва ни просто малко вълшебство, няколко феи и гърненце с мед, за да забравим колко гаден може да бъде денят. Пеем си песни с надежда да оправим нещата вместо да действаме.
Искам. ИСКАМ да отида в дъждовна страна и да се загубя сред капките и влагата в очите на хората. Искам мъглите да преминават през мен и да отмият смоговете на тъжните спомени. Искам да вдишам росите на студените есенни утрини в една страна къде царуват келтски митове и палави леприкорни се крият сред детелини. Искам да бъда част от легенди и да говоря древни езици, за да избягам. За да избягам от лъжата, която всички задружно градим.
Осъзнаваш ли колко е трудно да сдържам усмивката си, когато те гледам. Мислиш, че ти се смея, но искам просто да те провокирам. Усмихни се, дявол да те вземе! Усмихни се макар и от начало фалшиво… постепенно фалшът ще се превърне в твоя истина. Усмивката в твое верую. И ти ще станеш луна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар