Очите ми примигват до статус на пълно размазване. И лампичката в края на коридора започва да мига. Отчаяно. Опитва се да ме изкара от състоянието на неадекватност, но ръцете на съня са се вкопчили така силно в гърлото ми, че краката ми омекват и аз се строполявам абсолютно безсилна на студения под.
Ръце станали олово се повдигат безмощно в смахнат жест на безсилие, но какво от това. Устните отчаяно се борят да произведат звук, но дори звуците са притъпени, сякаш вълшебството им е отнето.
Чувам стъпки. Господи, толкова е шумно. Спрете. Спрете. Кажете им да спрат. Викове. Глъч и изведнъж се поглеждам отгоре.
Коридорът е пълен с хора. Много са, а може би коридорът е тесен. Аз ли съм това сгърчено тяло с размазан грим?
- НЕ. – чу се глас някъде далече зад мен.
Обърнах се и стана страшно тъмно. Завъртя ми се всичко и странна миризма ме блъсна в ноздрите. Почти ми счупи носа.
Събудих се с викове. Но нямаше кой да ги чуе. Стаята беше прегърнала тъмнината сякаш й беше любовница. По стената играеха сенки. Сякаш пръсти рисуваха картини без смисъл. Някъде отвън, вятърът танцуваше с другите клони на дървета отдавна загубили своя живот.
Меланхолията днес ми тежи като окови и ми ограбва крилата. Сякаш толкова много свикнах да се страхувам и да тъжа, че забравих езика на слънчевите души. Не е ли тъжно? И слънцата и луните… живеем уж заедно, а никак не ни бива да се разбираме.
Историите по залез се разказват тъй лесно, а утрините след тях са тъй сладки, че почти можеш да ги вкусиш. Сякаш можеш да ги нарежеш на филийки, или на кубчета и да си направиш салата. Чревоугодно да седнеш на маса. Да си подправиш с малко магия и щипка фантазия и да погълнеш собствените си копнежи. Да се излъжеш че им даваш материя, когато всъщност ги ограбващ от нея. Веднъж погълнеш ли мечтата, тя се разгражда и дори да е от онези с дълготрайното освобождаване на въглехидрати… рано или късно ще си остане безплътна.
А ти ще се превърнеш в убиец. Убиец на собствените си стремежи. Да кажем направо канибал. Ще отнемеш живота на твоя безплътен близнак и вече няма да имаш с кого да общуваш.
Дали твоят близнак е пратил прощално писмо дo някой вечерен тираж на вестник? Ще има ли некролог? А снимката? Ти ли ще гледаш с двуизмерен поглед от нея?
Nope. Твоят близнак ще загине без име, без помен, безчетно. Самотна ще е смъртта ти… МУ… ТИ?
Избирай.
Имаш си едно сърце. Което никога не се завръща. Раздаваш го и толкоз. Подаряваш го като усмивка, като билетче в трамвай, като полета на птица. Примигваш и вече бие в чужди гърди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар