Едно почти вдишване...

И като умреш, безумните ти мисли, споделени на чаша кафе с лист хартия, се превръщат в нещо гениално. Внезапно хората, започват да се вслушват в онова, което имаш да кажеш. Така де, което си имал да кажеш. И от прост тъпоглавец биваш увенчан с венец на атински мъдрец. Издигат те в култ. Печелиш хиляди посмъртни фенове, а многоточията ти се изпълват със смисъл.

Другият вариант е да татуираш тялото си от-до, да започнеш да шокираш старите паркетни лъвове с непристойното си поведение и ето на -  ставаш лидер на цяло едно поколение.

Някак си предпочитам първия вариант. Струва ми се по-елегантен… поне ще си оставил писмено свидетелство за съществуването си било то и неграмотно. Разбира се, тогава феновете ти ще решат, че правописните ти грешки са нещо умишлено, търсена експресия на вътрешната ти емоционалност и нуждите за световен мир.

А понякога просто толкова те е страх, че успяваш само да вдигнеш в шепи разчорлената си коса и да отправиш поглед напред. Да потърсиш някакъв смисъл, защото познатите идоли вече не са ти достатъчни. А земята отдавна се е разтресла от трусове и те е накарала да загубиш вяра в твърдостта й.

Разбираш, че хората не се нуждаят вече от теб и се вкопчваш в  себе си като един Барон Мюнхаузен, опитвайки се да се извадиш от блатото, в което сам си нагазил, но силите ти не са достатъчни. Ти самата не си достатъчна. Никога не си била. Твоето достатъчно е… едно почти. Крещящо. Никому ненужно. Почти.

Остави единствената си опора в момента, в който обърна гръб на лалетата и вече крачиш сама. Уроците ти са трудни. А замъгленото ти съзнание не успява дори да ги прочете. Вторачваш се в черното злато, което сама пиеш. Поглеждаш през прозореца на любимото кафене. Дори дърветата плачат. Небето ти вече не иска да бъде само. Но почтитата не са му достатъчни.

Приисква ти се почти да запушиш…

А капките ти са просто красиви. Почти сълзи.