Надраскани с
червено, върху прашна стена, ме гледат най-страшните думи за всяка жена:
„Страхувам
се, че ще остана сама“.
А аз им се смея, приела, че всички си тръгват.
Дори и сама, аз
винаги ще имам своите книги, чуждите рими, наричани свои и музиката на старите
плочи. Ще имам своето слънце и своята Селена. Ще имам и спомен за буря от
началото на месеца назоваван с името май, когато почти…
Моят живот си
остана със своите тихи почти…
Неизживян. Неизчерпан. Дори неразцъфнал. От страх
да не бъде загубен, бе пропилян в копнежи. В несподелени романи, в непосетени
страни, в неизговорени думи.
А сега съм просто
старица, която няма истории за своите внуци, защото нямаше свои деца. Няма и
котки – така и не се научи да ги обича. Няма и праг, където да приседне.
Пораженец без
битка.
Отказала дори да
играе, за да не бъде ранена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар