Щурчо за сбогом

10:44.

А все едно е посреднощ. Загубих броя на дните, изнизващи се като мъниста на броеница между пръстите на монах. Календарът днес се е спрял на 14 май. Възможно е, макар последният ми спомен да е от февруари.

Навън вали.

Очевидно.

Дъждът е пречистващ, но днешният е мъртвешки. Изминаха над 8 години. А не спираш да ми липсваш. Насън често говоря с тебе. Както преди. Разказвам ти моите си, детски неволи… А ти все ми повтаряш, че вече съм стара.

Липсваш ми до толкова, че да премина като куршум през собственото си сърце, но не и да намеря сили да ти кажа онова. Последното. Сбогом.

Нощес бях на гроба ти. Донесох ти бели лалета. Беше тихо и празно. Типично. Дори призраците се бяха скрили в тъмата.

Като на парад аз правех крачка след крачка. Накрая се сринах. Пред тебе. Загубила смисъл, нежелаеща вече да търся пътеки. Зелените ти очи  ме гледаха от надгробния камък, а луната се бе сгушила сред нощните облаци.

-          Здравей, Щурчо – отроних наум. И езерата се разтекоха в нови реки върху невидимото ми лице. –Стига! – прошепнах и се сгуших в собствената си прегръдка насред влажната пръст. – Прости ми. Идвам за онова. Последното. Сбогом. Щурчо.

кри-кри

кри-кри

Потеглих сред  чужди гробове, да търся живота на моята необятна луна.

Пречистена в болка. Възкръсната в пепел. Ще се науча да дишам без твоята длан на моето рамо.