For no apparent reason

Седя си в офиса и чакам да стане време да тръгнем към Боровец. Този уикенд имаме тиймбилдинг.... Не че имам особено желание да отида, но трябва да взема участие в това мероприятие. Затова се приемам като жертвен агнец. А всъщност хората, така де колегите ми, са чудесни! Направо екип мечта.

Искаше ми се да си остана вкъщи, да се сгуша и да си чета. Или още по-добре най-сетне да се наспя. Напоследък изобщо не сънувам. Тъжно е. Сякаш съм загубила частица от въображението си. Но пък открих друга... Рисувам и за първи път нещата ми се получават. Никога не съм можела да пресъздавам лица и картини върху белия лист, или поне не реалистично. А сега мога.

Странно е как болката се преобразува в нещо красиво. В хиляди малки детайли, които някак естествено пасват в цялостната картина. Днес ме попитаха защо рисувам само тъжни очи... Защото не познавам щастливи.

Излъгах.

Познавам щастливи очи, просто не мога да ги нарисувам. Струват ми се някак повърхностни и празни. Като стъклени топчета, а би трябвало да са като слънца. Знаеш ли защо се получава така? Аз знам. Можем да рисуваме и да пишем само за неща, които сме преживяли и познаваме. Аз познавам само тъжните очи. Щастието ми е неприсъщо. Не знам как да го изпитам. Тъгата е като стар удобен пуловер. Навличаш го и си у дома.

Уютът на мазокхизма ми е потресаващ. Винаги намирам за какво да страдам. Аз съм ходещ символист! Затова обичам дъжда и намирам красота в човешките нещастия. Затова ме привличат загубени каузи и затова харесвам счупени газени лампи. Защото аз самата съм развалина. Искам да се залепя, да се усмихна и всичко да си пасне. Но не става. Не мога да намеря пътя, а ужасно се уморих да падам. Ти научи ли се да летиш? Знам, че отговорите са вътре в мен, но като не знаеш къде да търсиш си е чиста загуба на време.

Помниш ли преди време, когато си говорихме,че пътят няма нужда от нас, че всъщност ни е създал за да си поиграе; за да сме част от неговата история; да рисуваме неговата съдба. Мисля, че сбърках... Измих си ръцете и напсувах съдбата, защото беше по-лесният избор. Защото съм само страхливка, която се прави на смела и се облича в завъртяни думи. Обгрижвам чуждите неволи, не защото съм особено алтруистична; не защото съм страхотната приятелка, на която винаги може да се разчита; дори не защото ми пука... , а просто защото не знам как да оправя собствените си каши.

Разправям приказки от хиляда и една нощ на този и на онзи и те си казват  уоу страхотен човек, а всъщност съм същото глупаво малко момиче, което бях и преди 10 години. Добре де и да не са 10, 5 години да са... Продължам да се движа в същия затворен кръг. Дори сега, когато пиша този блог предъвквам стари мисли, стари страхове, стари тревоги и не мога да продължа напред. Защото просто ме е страх да призная, че страхът е победил...

 Времето няма да ме чака...  Няма да ме дочакаш и ти. Но никога няма да позволя да те наранят така, както сломиха мен... Няма да ти позволя да се превърнеш в собствения си враг и да дадеш воля на собтвеното си желание да се самоунищожиш.

P.S.

До второто ми аз: "Вземи да се стегнеш, че ми писна от теб!"

--

'My tears are like the quiet drift
Of unremembered skies and snows.'

Студът те убива

Недопушена, жалка цигара догаря в прахта, а купчина пепел тихо приглася на вятъра, долитащ от Север. Студът се просмуква полека, като думи, които дъждът ти нашепва. Опитваме се да го спрем. Издигаме шит от тонове дрехи: шуби, ботуши, шапки, шалове.

Спасение няма. 

Нещо тежко сяда на гърдите ни, щом зима настане. Само децата ликуват, че Коледа иде. А ние, всички големи, треперим - мислим за смяна на гуми, за сметки за ток и за парно...Загубили отдавна желание да празнуваме. Коледните песни ни се струват банални; елхите - убити животи; подаръците - излишен разход; коледната окраса прибавя още няколко лева към дълговете ни. Дори не смеем да й се усмихнем, да не би да спре да ни свети. Толкова се наплашихме от живота, че спряхме да го живеем. Вече той ни живее. Разполага с нас като кукловoд, а ние се оставаме да бъдем бичувани.

Изненадваме се, когато някой ни направи комлимент. Шашкаме се ако някой ни подаде ръка или ни прегърне без повод. Искреността ни се струва богатсвто, а до преди 10 години си беше ежедневие. Oставaме сивият дим да ни състарява. Запушваме устата на детето в нас и го заключваме в тесни килери, защотото днес нямаме време за мечти.

Стигнахме до там, че ни е нужно да си водим дневник с друг, защотото се страхуваме да чуем собствени си мисли. Може да ни искарат Шизофреници! Пък то, всъщност, не е чак толкова страшно. Е, леко си чалнат... Пък и много да е! Какво?

Поне си избягал в по-цветен свят, където луните усмихват дъжда и гълъби цитират Достоевски, а Едгар Алън По е симпатичен гарван на средна възраст с кръгли очилца и жакетче. 

Така се раждат приказки

Така мечтаят деца

Игриво

Истинско

Значимо

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?!

Знаеш ли името ми, Съдба? Знаеш ли колко пъти те викам и те моля да бъдеш благосклонна към мен? А ти си… толкова често, че понякога се чудя успявам ли да ти благодаря за всичката обич, която ми даряваш. Днес се събудих с усмивка и с благодарност, че нов ден разтваря вратите си пред мен. Пропилях го свита в одеяло с книга в ръка, изгубена между редовете на чужда реалност. Далеч от собственото си щастие. Уплашена да не пропилея и него.

Аз съм река, събрала в себе си всичкото време. Нямам начало, не копнея за край. Живея сега, за да не страдам за миналото и да не се надявам за бъдещето. Но моето сега не е сиво и монотонно. То прелива от цвят и от ритъм. Но те остават скрити дълбоко, защото сивотата няма нужда от близост, тя се харесва сама. Единовластна кралица, която руши светове.

Днес се замислих от кои думи най ме е страх. „Обичам те” – дуо убийци, които погубват съдби. Чуеш ли ги – трябва в миг да пораснеш и да се грижиш за друг. Ограбен си от правото да не ти пука и ставаш възрастен. Изречеш ли ги – доброволно се обричаш на смърт, на безгласност. Поверяваш цялата си същност в ръцете на друг и оголваш гърди. Сам си слагаш чувал на главата и започваш да отброяваш докато чуеш изстрела.

И все пак… понякога думите просто напират да бъдат изречени. Кое ни кара да оглупяваме и да изпадаме в меланхолия? Кое ни превръща от силни, здрави личности, в болнави и зависими квазимодовци? Хормони… Дали е само това? Ако с едно или няколко хапчета можем да си решим проблема… Проблем не съществува. И все пак нещо все ни тормози! Нещо все ни човърка. Все търсим своя половинка… сякаш ние нужна чужда гледна точка, за да допълним пейзажа. И като го допълним какво? Нима не можем да постигнем същото с най-обикновен дигитален апарат? Нима са ни нужни хиляди усложнения, за да усетим че сърцето вътре в нас тупти. Защо ти е да трябва да знаеш, че някой зависи от теб, от всеки твой дъх. За какво ти е да знаеш, че някой някъде примира щом го прогледнеш? Това си е чиста жажда за власт! Никаква любов не е.

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?! Просто ни е забавно да се самоизмъчваме и да се тормозим непрестанно. Един познат ми каза, че Съмнението било най-големият ни проблем. Ами да. Прав е… Ако, Ами, Или…. Омръзна ми от тези “But- for relationships”! Няма ли да е по-добре ако просто приемем нещата такива каквито са? И аз поставям АКО…. Няма Ако!

Извеждам доктрина: Живота е такъв. Живей го и толкоз. Раздай се. Не чакай подаръци. Бори се. Смей се. Плачи. Никому не робувай! Бъди си сам господар. При потребност обичай… но преди всичко обичай подаръка наречен Живот. И да живее Мечокът Свързочник…

Мечти захвърлени в калта и шепа захаросани петлета

             Типично по нашенски сами чупим клона, на който седим, опитвайки се с маймунски жестове да втълпим на обществото една или друга идея уж за благото на всички, но в действителност просто искаме да наложим своето. Сякаш ни е много важно първо да седи нашето име на корицата на книгатa и e жизнено важно да изпъкнем? Не е. Знаем си го, но юруш на черешата да се докажем, че можем, че сме най-добри, че сме различни. Различни са тези, които отчаяно се опитват да се впишат… а не тези, които искат да изпъкнат.

         Обществото напада различните- те не биват изслушвани, защото самата гениалност на присъствието им хвърля в шаш и паника хората без въображение. А те почувствали заплахата отчаяно нападат и се опитват да скрият от лицето на земята облика на различността. Искат да заглушат оглушителния й шепот, да захвърлят дръзналия да се съмнява в ада на собствената му несигурност и да го оставят да къкри на бавен огън сред сос от присмех и злобни подмятания, считани от група ограничени хора с тънки души, които се късат тихо по залез, за божествено проникновение.

        Но колко силен и странен е човешкият дух? Въпреки безизходността на положението, той отчаяно продължава да се бори, крепен от надеждата, че рано или късно ще бъде разбран, че има шанса открито да зашити позицията си и да изкрещи в лицето на глухите и слепите „ТОВА СЪМ АЗ!”. Низвергнатият, обезчестеният, онзи с „антисоциалното ” поведение, продължава като един истински Дон Кихот да се сражава с великаните на човешкото невежество и заблуда, опитвайки се да върви срещу собствената си природа, защото и той е човек като тях.

         Горко на ония Разколников, който посвети живота си на стремежа да изкаже нова дума и да постави поредната тухла в стената на човешкото развитие, защото алтруистичното му начинание е обречено на тих провал и безвремие.

Чревоугодница..

Очите ми примигват до статус на пълно размазване. И лампичката в края на коридора започва да мига. Отчаяно. Опитва се да ме изкара от състоянието на неадекватност, но ръцете на съня са се вкопчили така силно в гърлото ми, че краката ми омекват и аз се строполявам абсолютно безсилна на студения под.

Ръце станали олово се повдигат безмощно в смахнат жест на безсилие, но какво от това. Устните отчаяно се борят да произведат звук, но дори звуците са притъпени, сякаш вълшебството им е отнето.

Чувам стъпки. Господи, толкова е шумно. Спрете. Спрете. Кажете им да спрат. Викове. Глъч и изведнъж се поглеждам отгоре.

Коридорът е пълен с хора. Много са, а може би коридорът е тесен. Аз ли съм това сгърчено тяло с размазан грим?

-          НЕ. – чу се глас някъде далече зад мен.

Обърнах се и стана страшно тъмно. Завъртя ми се всичко и странна миризма ме блъсна в ноздрите. Почти ми счупи носа.

Събудих се с викове. Но нямаше кой да ги чуе. Стаята беше прегърнала тъмнината сякаш й беше любовница. По стената играеха сенки. Сякаш пръсти рисуваха картини без смисъл. Някъде отвън, вятърът танцуваше с другите клони на дървета отдавна загубили своя живот.

Меланхолията днес ми тежи като окови и ми ограбва крилата. Сякаш толкова много свикнах да се страхувам и да тъжа, че забравих езика на слънчевите души. Не е ли тъжно? И слънцата и луните… живеем уж заедно, а никак не ни бива да се разбираме.

Историите по залез се разказват тъй лесно, а утрините след тях са тъй сладки, че почти можеш да ги вкусиш. Сякаш можеш да ги нарежеш на филийки, или на кубчета и да си направиш салата. Чревоугодно да седнеш на маса. Да си подправиш с малко магия и щипка фантазия и да погълнеш собствените си копнежи. Да се излъжеш че им даваш материя, когато всъщност ги ограбващ от нея. Веднъж погълнеш ли мечтата, тя се разгражда и дори да е от онези с дълготрайното освобождаване на въглехидрати… рано или късно ще си остане безплътна.

А ти ще се превърнеш в убиец. Убиец на собствените си стремежи. Да кажем направо канибал. Ще отнемеш живота на твоя безплътен близнак и вече няма да имаш с кого да общуваш.

Дали твоят близнак е пратил прощално писмо дo някой вечерен тираж на вестник? Ще има ли некролог? А снимката? Ти ли ще гледаш с двуизмерен поглед от нея?

Nope. Твоят близнак ще загине без име, без помен, безчетно. Самотна ще е смъртта ти… МУ… ТИ? 

Избирай.

Имаш си едно сърце. Което никога не се завръща. Раздаваш го и толкоз. Подаряваш го като усмивка, като билетче в трамвай, като полета на птица. Примигваш и вече бие в чужди гърди.

Луните усмихват дъжда

                Всеки ден се пренаписвам. Събуждам се. Вдишвам. Издишвам. Тръгвам. Отново. Имам си цели, но нямам живот. Налага се странници да ме учат как да бъда душа, защото приятелите ми са слепи.

                Абсолютно непознати усмихват цялата ми същност, а към хората, с които съм израснала оставам безразлична. Наричат ме тъжна, ала не знаят, че  в моите очи вечно ще има луни. Слънцата… Те са за скучните хора. За истинските има само луни.

                Маските са ми прозрачни, а красивите думи – тънкостенни. Плоскотаванни са мечтите на хората, а върховете на моите раздират небето и то като че плаче. Вече не иска да бъде само.

                Безпощадно е времето към бързащия и благосклонно към бавещия се, а думите умират, потънали в безсмислие. Говорим ли говорим, а казваме малко. Само си чешем езиците. Есените в диалозите ни станаха много, почти колкото зимите в сърцата ни. Вече няма защо да целуваме изгревите на нашето щастие.

                Люшкаме се беззащитни, като рибарски лодки подхвърляни безпощадно от суровата буря. Или ще намерим сигурен пристан, който да наречем свой дом, или ще се разбием в скалите и треските от рухналия ни живот ще се забият в кожата на искащите да играят ролята на наши спасители.

                Супер героите си остават в комиксите. Смешни двуизмерни образи, създадени от хората загубили силата да бъдат обичани. Ръцете вече не държат други ръце и устните не търсят други устни сред цигарения дим. Прегръдките са празни, живеят само обидите и хорската жлъч. Дори плюшените мечета крият своите тайни от нас. Усмихват ни се загадъчно и ни оставят да гадаем за намеренията на хората, които са ни ги подарили. Има ли нещо, няма ли?

                Налага се да запокитим най-добрите си приятели чак в далечна Белгия, за да разберем колко много ни липсват. Защо продължаваме да играем игрите ако единственото, което трябва да направим е да кажем истината? Трябва ни просто малко вълшебство, няколко феи и гърненце с мед, за да забравим колко гаден може да бъде денят. Пеем си песни с надежда да оправим нещата вместо да действаме.

                Искам. ИСКАМ да отида в дъждовна страна и да се загубя сред капките и влагата в очите на хората. Искам мъглите да преминават през мен и да отмият смоговете на тъжните спомени. Искам да вдишам росите на студените есенни утрини в една страна къде царуват келтски митове и палави леприкорни се крият сред детелини. Искам да бъда част от легенди и да говоря древни езици, за да избягам. За да избягам от лъжата, която всички задружно градим.

                Осъзнаваш ли колко е трудно да сдържам усмивката си, когато те гледам. Мислиш, че ти се смея, но искам просто да те провокирам. Усмихни се, дявол да те вземе! Усмихни се макар и от начало фалшиво… постепенно фалшът ще се превърне в твоя истина. Усмивката в твое верую. И ти ще станеш луна. 

Щастието

                Колко пъти си се спирал , за да погледаш как децата си играят? 

                Колко пъти си затаявал дъх, за да чуеш как пада дъжда? 

                Чувал ли си как вятъра пее?

                Как вълните се блъскат в брега?

                Не си. 

               Тогава как знаеш, че щастието го има? Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го посочиш. Не можеш да го намериш, а вярваш, че го има. Защо вярваш в нещо, което сам не можеш да изпиташ?! Аз не вярвам, че щастие има и ще ти кажа защо.

                Цял живот се стремим към нещо, което не можем да достигнем, защото сами не знаем какво е. Борим се с цената на всичко, жертваме себе си и другите, а когато постигнем Нещото осъзнаваме, че вече не го искаме. Защото сме алчни. Защото обичаме да преследваме. Да ловуваме. Да търсим и да откриваме. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Знаем само да тичаме и да отминаваме онова, което приемаме за даденост, онова, което всъщност би ни направило щастливи, не даваме възможност на така нареченото щастие да ни догони.

                Може би не е нужно да го гоним, а да спрем и да го изчакаме; може би то не е някакъв недостижим идеал, за който да жертваме живота си, а е нещо толкова дребно, че в бързането към илюзорния блян сме го подминали.

                Щастието е подвластно на хорските думи, на недостижимите амбиции, на ниските доходи, на забързания делник, на самотата и глада за себедоказване. Може би трябва да спрем да тичаме и за минута да забавим темпото. Тогава ще видим, че дъждът не оплаква съдбите ни, а се опитва да измие очите ни за истината. Не трябва са позволяваме на грижите да осакатяват крилата ни, на трудностите- да отнемат пъстротата на живота ни, на  сивкавия смог- да убива слънцето в мечтите ни. Може би вече сме ослепели, но все още чуваме. И следващия път, когато попитаме някого „ как си?”- няма да е зле да спрем и да чуем отговора. Докога смяташ да се криеш зад метал и стъкло, докога смяташ да бъдеш там сред тълпата, но да си сякаш невидим- никога не докосващ, никога не продумващ, обезличен, безплътен?

                Постигнахме толкова много. Отидохме до луната и се върнахме, но не намираме сили да прекосим улицата, за да поздравим бившите си съученици. Оставяме приятелствата ни да завехнат, защото никога не намираме време  да се обадим и да кажем „ Здравей!”. Забравяме, дори хората, които са ни дарили живота и ЗАЩО?! Защото Винаги бързаме, винаги тичаме, все някой ни гони или ние някого гоним. Затова и щастието го няма в сърцата ни; затова и очите ни вечно са кухи, устните ни- неми, ушите ни- глухи! Затова сме инвалиди, физически здрави, но не намиращи смисъла на живота.

                Сещаме се, че живота го има едва, когато сме на прага на смъртта. И какво от това?! Вече сме го пропилели, вече сме загубили всичко, вече няма значение, че съжаляваме, защото няма на кого да го кажем. Отминало е времето, когато хората са се опитвали да ни обичат, но ние сме ги отблъснали, невиждащи като коне с капаци!

                Мълчиш, защото знаеш, че макар и тежка, присъдата е справедлива. А ако беше спрял да тичаш, можеше и да поживееш. Сега умри и се моли за прошка, за прераждане, което да пречисти душата ти и да и даде нов старт. Дано тогава, в новия живот, успееш да поправиш грешката и да бъдеш по- добър, да намериш смисъл и да се научиш да даряваш щастие...

Понякога можеш да кажеш всичко с песен... Днес денят е такъв

По пътя

                Вървиш по пътя, но път към какво? Към радостта? Към щастието? Към успеха? Към самотния връх? Към падението? Към бога или към покоя на смъртта? Вървиш и се чудиш от какво имаш нужда, за да вървиш по пътя. От хора, от вода или просто то вяра? Нищо не ти е нужно- само да можеш да дишаш. Пътят не означава да търсиш и да се нуждаеш. Защото докато се нуждаеш, ти следваш задоволяването на нуждите си, а не самият Път. Затова нямаш нужда от нищо.

                Пътят по своята същност не е необходимост, не е призвание, не е задължение, дори не е план… Той е просто пътуване. Важни са стъпките, а не крайната цел, защото вървиш ли към целта, никога няма да стигнеш до края. На кино екрана никога няма да се изпише заветното ‘The End’, което слага края на тежкия път и дава спокойствие.

                Ако имаш нужда от пътя, значи все още търсиш отговори на нерешените въпроси в себе си и тръгваш да тичаш по някакъв път, в обратна посока, уплашен, объркан и сам. И мъкнеш след себе си тежките окови на Нуждата, а те само ти пречат да бъдеш свободен. Тогава съзнаваш, че Пътят няма нужда от теб, нито от търсенията ти, нито от вярата, нито от стъпките. Той е просто безчувствен, сив, обгърнат в прах път, по който ти вървиш, както са вървели и хиляди преди теб. Пътят не е там, за да те съжалява или за да ти съчувства- той е там, за да те води към самия теб.

                Не можеш да влияеш на Пътя, не можеш да променяш посоката му, нито да определяш броя на стъпките, които ще изминеш. Не можеш да кажеш ще тръгна сега и утре ще съм вече пристигнал. Защото Пътят има собствена воля и собствен сценарий, по който да те доведе до края. Той ще забърза тук, а там ще забави, ще те среща и разделя с други човешки съдби. Ще ти оставя знак тук, ще даде чрез теб знак на другиго, а ти ще бъдеш просто марионетка в ръцете му.

                Вървиш си по ‘Магистрала 60’ и се опитваш да преоткриеш себе си. Носиш пакета, който ти е заръчано да занесеш на г-н Еди-кой-си в град Еди-кой-си и не подозираш, че всичко е просто игра. Всичко се случва така, защото Пътят иска да създава история, да рисува картини по сводовете на пещерите, да праща писма в бутилки, които ще пристигнат след десетки години като ехо от отминали лета. Той рисува и теб! Ти си просто двуизмерен образ в големия том, наречен ‘Човешка История’.

                И в това няма нищо лошо. Дори може да се каже, че за  теб самия е по-добре да знаеш, че си зависим от някого другиго. Защото забравиш ли, се превръщаш в егоистично малко човече- без път, без посока, без мисъл, което си мисли, че контролира Пътя. А всъщност е роб на Нуждата да контролира всяка хилядна от живота, всеки удар на сърцето, всяко мигване на очите.

                Пътят носи свобода и лекота, а не обременява със задължения. Той просто напътства Вървящия в преоткриването на вътрешния Аз. Пътят не е избор на призваните да го следват, той не признава нито статус, нито ранг. Ти не избираш. Пътят- той избира теб!

                Продължавай да вървиш. Когато се изправиш след падението , когато захвърлиш поражението в кошчето, където лежи победата ти; когато усещаш, че дишаш; когато не очакваш нищо и приемаш всичко; когато болката, гладът и умората обикалят около теб като мършави псета, безсилни да ти навредят; когато правиш поредната крачка, а не първата или последната- тогава ти не просто вървиш- накратко живееш.

                И когато след време от сън се пробудиш, налееш си чаша кафе и сънен разтвориш сутрешния вестник, може би ще откриеш смисъл на живота в утайката на кафето или между редовете на изтъркания виц от последната страница на вестника. И когато затвориш и нея може би Пътя ще свърши и всичко ще спре да се движи. Ще спреш задъхан от тичането и ще видиш как на сивия екран на пътеката във фитнеса с големи черни букви се изписва END OF TRAINING . Пътят ще спре да бяга под крака ти, ти ще се усмихнеш, ще избършеш потта и ще отстъпиш, за да дойде ред на следващия…

Как да станеш Амели Пулен ;)

                Ден като ден, а зад него дебне следващ… дали да си легнеш или да продължиш да будуваш?! Дилема.

                Какво се случва, когато ти омръзне да се бориш? Стиска ли ти да се предадеш или ще се бориш до край. Аз съм за второто. Не смятам, че е особено геройство да живееш, но като ти е даден шанс, защо пък да се възползваш. Каквото и да си говорим и колкото и да се оплакваме от живота все пак си е наш. Ако искаме винаги можем да намерим нещото, което да ни прави щастливи.  Важното е наистина да искаме да видим хубавите неща.

                Ето няколко, които правят моя живот смислен:

1)      Сутрешното кафе(до скоро не пиех, но вече започна да ми харесва)

2)      Моментите, в които се разсмиваш толкова силно, че очите ти започват да сълзят (да се смея така ме научи едно уникално момиче, мерси  М.)

3)      Нощите, когато се чудиш какво да правиш и някой познат ти звънне с щура идея

4)      Безценните моменти от разговори в малките часове на нощта

5)      Сутрешният джогинг сред заспали собственици да домашни любимци

6)      Да слушаш как някой приятел пее и да се усетиш, че не знае текста, но пък да го прави с такъв ентусиазъм, че това да няма значение

7)      Когато откриеш нещо, което търсиш от векове и то по чиста случайност

8)      Аромата на града в нощта преди да завали сняг

9)      Смешните физиономии, които си разменяш с колегите по време на лекция

10)   Неразрушимия мобилен телефон, които имаш от 5 години

11)   Притихналия град в 3 през нощта

                         И това са само част от нещата, които предизвикват неволна усмивка на лицето ми… намерете нещата, които усмихват вас ;) Открийте себе си сред люляците и дима на софийските улици.

***

Безмълвна зората

И сляпа. Нощта

Ограбени. Дишаме

А живота. Тиктака

Ти наранавяш.

А аз. Съм ранена

Четвърт живот. Ни остана

И кестените. Търкулнали се.

По пътя.

‘… why didn’t he correct himself afterwards?’

  "Forget it." He put down his half-smoked cigarette and headed out of the room, waving an ‘L’ letter with his fingers for what he thought of me-"loser". I remained on the edge of my chair, breathless.

                Looking up at the ceiling and the big white lights I somehow knew that no one received a second chance- especially me. Even the Devil wouldn’t want to take my soul in exchange for a second chance. It was all wrong I was feeling it with all my senses, the hope was literary dead-no one could bring N. back, he was gone for good.

                And  there I was  three seconds later-sitting in my bed, petrified to the back bone of my soul, with the mad expression of a lunatic on my face-looking at my pale reflection in the mirror , unable to recognise myself. I was struggling to catch my breath but I could calm myself enough.

                I must have screamed because a second later my best friend yanked the door open looking even more terrified than I was. He asked me what was wrong, but I couldn’t answer, I couldn’t even lift my eyes to look at him. He understood me well though so he closed the door quietly, leaving me to my demons.

                I haven’t spoken in two days, since the night we found N. dead in his bedroom. He had killed himself. Why he did that I didn’t quite understand neither then, nor now, but he had given himself to the dark side that’s what I was sure about.

                N. lost his parents when we were little. The only close people he had were his brother and I, so he was family. We grew up together, though he was 5 years older than me. He preferred my company rather than the company of his coevals.

                But he was dead now. ‘Dead and safe’ as he used to say. Because after death no one could harm you.

                When he was alive we used to play a game. N. used to call it the ‘Re-play button’ game. Whenever we got mad at each other and started fighting and calling each other with harsh words and inevitably we ended not talking to one another, we pushed the imaginary Re-play button and we started all over, but without the insults and violent acts of punching one another. I loved this game, because the chance of hurting him was zero, and he was always safe and sound. Because he was so sweet, and protective, and good to me. He was always there. He was my ‘Fire wall’. ‘No viruses in your system, cricket. I promise. As long as we are together nothing bad would happen to you!’

                And now he was dead. And all the viruses broke into my system and crashed it to pieces. I was vulnerable and this time the Re-play button wasn’t working. N.’s last words were still echoing in my head- ‘I’m gonna die, cricket, but you’ll be ok…’ I wanted him to take his words back. I was so mad at him. He promises that “NO ONE” will hurt me, but he was not “No-one” he was N. N. the person who always knew how to correct himself and how make things right.

                Now there wasn’t a Re-play button, because you can’t come back from the grave. This time there was no making up for what we have done wrong. I couldn't take my words back. And I couldn’t make him wake up.

                 The worst thing about reality is that once you’ve done something wrong you can’t undo it and this is killing me. Another chance that is what I am praying for ever since N. killed himself. But a second chance is never given. We are forced to live with what life is giving us…