Студът те убива

Недопушена, жалка цигара догаря в прахта, а купчина пепел тихо приглася на вятъра, долитащ от Север. Студът се просмуква полека, като думи, които дъждът ти нашепва. Опитваме се да го спрем. Издигаме шит от тонове дрехи: шуби, ботуши, шапки, шалове.

Спасение няма. 

Нещо тежко сяда на гърдите ни, щом зима настане. Само децата ликуват, че Коледа иде. А ние, всички големи, треперим - мислим за смяна на гуми, за сметки за ток и за парно...Загубили отдавна желание да празнуваме. Коледните песни ни се струват банални; елхите - убити животи; подаръците - излишен разход; коледната окраса прибавя още няколко лева към дълговете ни. Дори не смеем да й се усмихнем, да не би да спре да ни свети. Толкова се наплашихме от живота, че спряхме да го живеем. Вече той ни живее. Разполага с нас като кукловoд, а ние се оставаме да бъдем бичувани.

Изненадваме се, когато някой ни направи комлимент. Шашкаме се ако някой ни подаде ръка или ни прегърне без повод. Искреността ни се струва богатсвто, а до преди 10 години си беше ежедневие. Oставaме сивият дим да ни състарява. Запушваме устата на детето в нас и го заключваме в тесни килери, защотото днес нямаме време за мечти.

Стигнахме до там, че ни е нужно да си водим дневник с друг, защотото се страхуваме да чуем собствени си мисли. Може да ни искарат Шизофреници! Пък то, всъщност, не е чак толкова страшно. Е, леко си чалнат... Пък и много да е! Какво?

Поне си избягал в по-цветен свят, където луните усмихват дъжда и гълъби цитират Достоевски, а Едгар Алън По е симпатичен гарван на средна възраст с кръгли очилца и жакетче. 

Така се раждат приказки

Така мечтаят деца

Игриво

Истинско

Значимо

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?!

Знаеш ли името ми, Съдба? Знаеш ли колко пъти те викам и те моля да бъдеш благосклонна към мен? А ти си… толкова често, че понякога се чудя успявам ли да ти благодаря за всичката обич, която ми даряваш. Днес се събудих с усмивка и с благодарност, че нов ден разтваря вратите си пред мен. Пропилях го свита в одеяло с книга в ръка, изгубена между редовете на чужда реалност. Далеч от собственото си щастие. Уплашена да не пропилея и него.

Аз съм река, събрала в себе си всичкото време. Нямам начало, не копнея за край. Живея сега, за да не страдам за миналото и да не се надявам за бъдещето. Но моето сега не е сиво и монотонно. То прелива от цвят и от ритъм. Но те остават скрити дълбоко, защото сивотата няма нужда от близост, тя се харесва сама. Единовластна кралица, която руши светове.

Днес се замислих от кои думи най ме е страх. „Обичам те” – дуо убийци, които погубват съдби. Чуеш ли ги – трябва в миг да пораснеш и да се грижиш за друг. Ограбен си от правото да не ти пука и ставаш възрастен. Изречеш ли ги – доброволно се обричаш на смърт, на безгласност. Поверяваш цялата си същност в ръцете на друг и оголваш гърди. Сам си слагаш чувал на главата и започваш да отброяваш докато чуеш изстрела.

И все пак… понякога думите просто напират да бъдат изречени. Кое ни кара да оглупяваме и да изпадаме в меланхолия? Кое ни превръща от силни, здрави личности, в болнави и зависими квазимодовци? Хормони… Дали е само това? Ако с едно или няколко хапчета можем да си решим проблема… Проблем не съществува. И все пак нещо все ни тормози! Нещо все ни човърка. Все търсим своя половинка… сякаш ние нужна чужда гледна точка, за да допълним пейзажа. И като го допълним какво? Нима не можем да постигнем същото с най-обикновен дигитален апарат? Нима са ни нужни хиляди усложнения, за да усетим че сърцето вътре в нас тупти. Защо ти е да трябва да знаеш, че някой зависи от теб, от всеки твой дъх. За какво ти е да знаеш, че някой някъде примира щом го прогледнеш? Това си е чиста жажда за власт! Никаква любов не е.

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?! Просто ни е забавно да се самоизмъчваме и да се тормозим непрестанно. Един познат ми каза, че Съмнението било най-големият ни проблем. Ами да. Прав е… Ако, Ами, Или…. Омръзна ми от тези “But- for relationships”! Няма ли да е по-добре ако просто приемем нещата такива каквито са? И аз поставям АКО…. Няма Ако!

Извеждам доктрина: Живота е такъв. Живей го и толкоз. Раздай се. Не чакай подаръци. Бори се. Смей се. Плачи. Никому не робувай! Бъди си сам господар. При потребност обичай… но преди всичко обичай подаръка наречен Живот. И да живее Мечокът Свързочник…

Мечти захвърлени в калта и шепа захаросани петлета

             Типично по нашенски сами чупим клона, на който седим, опитвайки се с маймунски жестове да втълпим на обществото една или друга идея уж за благото на всички, но в действителност просто искаме да наложим своето. Сякаш ни е много важно първо да седи нашето име на корицата на книгатa и e жизнено важно да изпъкнем? Не е. Знаем си го, но юруш на черешата да се докажем, че можем, че сме най-добри, че сме различни. Различни са тези, които отчаяно се опитват да се впишат… а не тези, които искат да изпъкнат.

         Обществото напада различните- те не биват изслушвани, защото самата гениалност на присъствието им хвърля в шаш и паника хората без въображение. А те почувствали заплахата отчаяно нападат и се опитват да скрият от лицето на земята облика на различността. Искат да заглушат оглушителния й шепот, да захвърлят дръзналия да се съмнява в ада на собствената му несигурност и да го оставят да къкри на бавен огън сред сос от присмех и злобни подмятания, считани от група ограничени хора с тънки души, които се късат тихо по залез, за божествено проникновение.

        Но колко силен и странен е човешкият дух? Въпреки безизходността на положението, той отчаяно продължава да се бори, крепен от надеждата, че рано или късно ще бъде разбран, че има шанса открито да зашити позицията си и да изкрещи в лицето на глухите и слепите „ТОВА СЪМ АЗ!”. Низвергнатият, обезчестеният, онзи с „антисоциалното ” поведение, продължава като един истински Дон Кихот да се сражава с великаните на човешкото невежество и заблуда, опитвайки се да върви срещу собствената си природа, защото и той е човек като тях.

         Горко на ония Разколников, който посвети живота си на стремежа да изкаже нова дума и да постави поредната тухла в стената на човешкото развитие, защото алтруистичното му начинание е обречено на тих провал и безвремие.

Чревоугодница..

Очите ми примигват до статус на пълно размазване. И лампичката в края на коридора започва да мига. Отчаяно. Опитва се да ме изкара от състоянието на неадекватност, но ръцете на съня са се вкопчили така силно в гърлото ми, че краката ми омекват и аз се строполявам абсолютно безсилна на студения под.

Ръце станали олово се повдигат безмощно в смахнат жест на безсилие, но какво от това. Устните отчаяно се борят да произведат звук, но дори звуците са притъпени, сякаш вълшебството им е отнето.

Чувам стъпки. Господи, толкова е шумно. Спрете. Спрете. Кажете им да спрат. Викове. Глъч и изведнъж се поглеждам отгоре.

Коридорът е пълен с хора. Много са, а може би коридорът е тесен. Аз ли съм това сгърчено тяло с размазан грим?

-          НЕ. – чу се глас някъде далече зад мен.

Обърнах се и стана страшно тъмно. Завъртя ми се всичко и странна миризма ме блъсна в ноздрите. Почти ми счупи носа.

Събудих се с викове. Но нямаше кой да ги чуе. Стаята беше прегърнала тъмнината сякаш й беше любовница. По стената играеха сенки. Сякаш пръсти рисуваха картини без смисъл. Някъде отвън, вятърът танцуваше с другите клони на дървета отдавна загубили своя живот.

Меланхолията днес ми тежи като окови и ми ограбва крилата. Сякаш толкова много свикнах да се страхувам и да тъжа, че забравих езика на слънчевите души. Не е ли тъжно? И слънцата и луните… живеем уж заедно, а никак не ни бива да се разбираме.

Историите по залез се разказват тъй лесно, а утрините след тях са тъй сладки, че почти можеш да ги вкусиш. Сякаш можеш да ги нарежеш на филийки, или на кубчета и да си направиш салата. Чревоугодно да седнеш на маса. Да си подправиш с малко магия и щипка фантазия и да погълнеш собствените си копнежи. Да се излъжеш че им даваш материя, когато всъщност ги ограбващ от нея. Веднъж погълнеш ли мечтата, тя се разгражда и дори да е от онези с дълготрайното освобождаване на въглехидрати… рано или късно ще си остане безплътна.

А ти ще се превърнеш в убиец. Убиец на собствените си стремежи. Да кажем направо канибал. Ще отнемеш живота на твоя безплътен близнак и вече няма да имаш с кого да общуваш.

Дали твоят близнак е пратил прощално писмо дo някой вечерен тираж на вестник? Ще има ли некролог? А снимката? Ти ли ще гледаш с двуизмерен поглед от нея?

Nope. Твоят близнак ще загине без име, без помен, безчетно. Самотна ще е смъртта ти… МУ… ТИ? 

Избирай.

Имаш си едно сърце. Което никога не се завръща. Раздаваш го и толкоз. Подаряваш го като усмивка, като билетче в трамвай, като полета на птица. Примигваш и вече бие в чужди гърди.

Луните усмихват дъжда

                Всеки ден се пренаписвам. Събуждам се. Вдишвам. Издишвам. Тръгвам. Отново. Имам си цели, но нямам живот. Налага се странници да ме учат как да бъда душа, защото приятелите ми са слепи.

                Абсолютно непознати усмихват цялата ми същност, а към хората, с които съм израснала оставам безразлична. Наричат ме тъжна, ала не знаят, че  в моите очи вечно ще има луни. Слънцата… Те са за скучните хора. За истинските има само луни.

                Маските са ми прозрачни, а красивите думи – тънкостенни. Плоскотаванни са мечтите на хората, а върховете на моите раздират небето и то като че плаче. Вече не иска да бъде само.

                Безпощадно е времето към бързащия и благосклонно към бавещия се, а думите умират, потънали в безсмислие. Говорим ли говорим, а казваме малко. Само си чешем езиците. Есените в диалозите ни станаха много, почти колкото зимите в сърцата ни. Вече няма защо да целуваме изгревите на нашето щастие.

                Люшкаме се беззащитни, като рибарски лодки подхвърляни безпощадно от суровата буря. Или ще намерим сигурен пристан, който да наречем свой дом, или ще се разбием в скалите и треските от рухналия ни живот ще се забият в кожата на искащите да играят ролята на наши спасители.

                Супер героите си остават в комиксите. Смешни двуизмерни образи, създадени от хората загубили силата да бъдат обичани. Ръцете вече не държат други ръце и устните не търсят други устни сред цигарения дим. Прегръдките са празни, живеят само обидите и хорската жлъч. Дори плюшените мечета крият своите тайни от нас. Усмихват ни се загадъчно и ни оставят да гадаем за намеренията на хората, които са ни ги подарили. Има ли нещо, няма ли?

                Налага се да запокитим най-добрите си приятели чак в далечна Белгия, за да разберем колко много ни липсват. Защо продължаваме да играем игрите ако единственото, което трябва да направим е да кажем истината? Трябва ни просто малко вълшебство, няколко феи и гърненце с мед, за да забравим колко гаден може да бъде денят. Пеем си песни с надежда да оправим нещата вместо да действаме.

                Искам. ИСКАМ да отида в дъждовна страна и да се загубя сред капките и влагата в очите на хората. Искам мъглите да преминават през мен и да отмият смоговете на тъжните спомени. Искам да вдишам росите на студените есенни утрини в една страна къде царуват келтски митове и палави леприкорни се крият сред детелини. Искам да бъда част от легенди и да говоря древни езици, за да избягам. За да избягам от лъжата, която всички задружно градим.

                Осъзнаваш ли колко е трудно да сдържам усмивката си, когато те гледам. Мислиш, че ти се смея, но искам просто да те провокирам. Усмихни се, дявол да те вземе! Усмихни се макар и от начало фалшиво… постепенно фалшът ще се превърне в твоя истина. Усмивката в твое верую. И ти ще станеш луна.