Щастието

                Колко пъти си се спирал , за да погледаш как децата си играят? 

                Колко пъти си затаявал дъх, за да чуеш как пада дъжда? 

                Чувал ли си как вятъра пее?

                Как вълните се блъскат в брега?

                Не си. 

               Тогава как знаеш, че щастието го има? Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го посочиш. Не можеш да го намериш, а вярваш, че го има. Защо вярваш в нещо, което сам не можеш да изпиташ?! Аз не вярвам, че щастие има и ще ти кажа защо.

                Цял живот се стремим към нещо, което не можем да достигнем, защото сами не знаем какво е. Борим се с цената на всичко, жертваме себе си и другите, а когато постигнем Нещото осъзнаваме, че вече не го искаме. Защото сме алчни. Защото обичаме да преследваме. Да ловуваме. Да търсим и да откриваме. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Знаем само да тичаме и да отминаваме онова, което приемаме за даденост, онова, което всъщност би ни направило щастливи, не даваме възможност на така нареченото щастие да ни догони.

                Може би не е нужно да го гоним, а да спрем и да го изчакаме; може би то не е някакъв недостижим идеал, за който да жертваме живота си, а е нещо толкова дребно, че в бързането към илюзорния блян сме го подминали.

                Щастието е подвластно на хорските думи, на недостижимите амбиции, на ниските доходи, на забързания делник, на самотата и глада за себедоказване. Може би трябва да спрем да тичаме и за минута да забавим темпото. Тогава ще видим, че дъждът не оплаква съдбите ни, а се опитва да измие очите ни за истината. Не трябва са позволяваме на грижите да осакатяват крилата ни, на трудностите- да отнемат пъстротата на живота ни, на  сивкавия смог- да убива слънцето в мечтите ни. Може би вече сме ослепели, но все още чуваме. И следващия път, когато попитаме някого „ как си?”- няма да е зле да спрем и да чуем отговора. Докога смяташ да се криеш зад метал и стъкло, докога смяташ да бъдеш там сред тълпата, но да си сякаш невидим- никога не докосващ, никога не продумващ, обезличен, безплътен?

                Постигнахме толкова много. Отидохме до луната и се върнахме, но не намираме сили да прекосим улицата, за да поздравим бившите си съученици. Оставяме приятелствата ни да завехнат, защото никога не намираме време  да се обадим и да кажем „ Здравей!”. Забравяме, дори хората, които са ни дарили живота и ЗАЩО?! Защото Винаги бързаме, винаги тичаме, все някой ни гони или ние някого гоним. Затова и щастието го няма в сърцата ни; затова и очите ни вечно са кухи, устните ни- неми, ушите ни- глухи! Затова сме инвалиди, физически здрави, но не намиращи смисъла на живота.

                Сещаме се, че живота го има едва, когато сме на прага на смъртта. И какво от това?! Вече сме го пропилели, вече сме загубили всичко, вече няма значение, че съжаляваме, защото няма на кого да го кажем. Отминало е времето, когато хората са се опитвали да ни обичат, но ние сме ги отблъснали, невиждащи като коне с капаци!

                Мълчиш, защото знаеш, че макар и тежка, присъдата е справедлива. А ако беше спрял да тичаш, можеше и да поживееш. Сега умри и се моли за прошка, за прераждане, което да пречисти душата ти и да и даде нов старт. Дано тогава, в новия живот, успееш да поправиш грешката и да бъдеш по- добър, да намериш смисъл и да се научиш да даряваш щастие...

Понякога можеш да кажеш всичко с песен... Днес денят е такъв

По пътя

                Вървиш по пътя, но път към какво? Към радостта? Към щастието? Към успеха? Към самотния връх? Към падението? Към бога или към покоя на смъртта? Вървиш и се чудиш от какво имаш нужда, за да вървиш по пътя. От хора, от вода или просто то вяра? Нищо не ти е нужно- само да можеш да дишаш. Пътят не означава да търсиш и да се нуждаеш. Защото докато се нуждаеш, ти следваш задоволяването на нуждите си, а не самият Път. Затова нямаш нужда от нищо.

                Пътят по своята същност не е необходимост, не е призвание, не е задължение, дори не е план… Той е просто пътуване. Важни са стъпките, а не крайната цел, защото вървиш ли към целта, никога няма да стигнеш до края. На кино екрана никога няма да се изпише заветното ‘The End’, което слага края на тежкия път и дава спокойствие.

                Ако имаш нужда от пътя, значи все още търсиш отговори на нерешените въпроси в себе си и тръгваш да тичаш по някакъв път, в обратна посока, уплашен, объркан и сам. И мъкнеш след себе си тежките окови на Нуждата, а те само ти пречат да бъдеш свободен. Тогава съзнаваш, че Пътят няма нужда от теб, нито от търсенията ти, нито от вярата, нито от стъпките. Той е просто безчувствен, сив, обгърнат в прах път, по който ти вървиш, както са вървели и хиляди преди теб. Пътят не е там, за да те съжалява или за да ти съчувства- той е там, за да те води към самия теб.

                Не можеш да влияеш на Пътя, не можеш да променяш посоката му, нито да определяш броя на стъпките, които ще изминеш. Не можеш да кажеш ще тръгна сега и утре ще съм вече пристигнал. Защото Пътят има собствена воля и собствен сценарий, по който да те доведе до края. Той ще забърза тук, а там ще забави, ще те среща и разделя с други човешки съдби. Ще ти оставя знак тук, ще даде чрез теб знак на другиго, а ти ще бъдеш просто марионетка в ръцете му.

                Вървиш си по ‘Магистрала 60’ и се опитваш да преоткриеш себе си. Носиш пакета, който ти е заръчано да занесеш на г-н Еди-кой-си в град Еди-кой-си и не подозираш, че всичко е просто игра. Всичко се случва така, защото Пътят иска да създава история, да рисува картини по сводовете на пещерите, да праща писма в бутилки, които ще пристигнат след десетки години като ехо от отминали лета. Той рисува и теб! Ти си просто двуизмерен образ в големия том, наречен ‘Човешка История’.

                И в това няма нищо лошо. Дори може да се каже, че за  теб самия е по-добре да знаеш, че си зависим от някого другиго. Защото забравиш ли, се превръщаш в егоистично малко човече- без път, без посока, без мисъл, което си мисли, че контролира Пътя. А всъщност е роб на Нуждата да контролира всяка хилядна от живота, всеки удар на сърцето, всяко мигване на очите.

                Пътят носи свобода и лекота, а не обременява със задължения. Той просто напътства Вървящия в преоткриването на вътрешния Аз. Пътят не е избор на призваните да го следват, той не признава нито статус, нито ранг. Ти не избираш. Пътят- той избира теб!

                Продължавай да вървиш. Когато се изправиш след падението , когато захвърлиш поражението в кошчето, където лежи победата ти; когато усещаш, че дишаш; когато не очакваш нищо и приемаш всичко; когато болката, гладът и умората обикалят около теб като мършави псета, безсилни да ти навредят; когато правиш поредната крачка, а не първата или последната- тогава ти не просто вървиш- накратко живееш.

                И когато след време от сън се пробудиш, налееш си чаша кафе и сънен разтвориш сутрешния вестник, може би ще откриеш смисъл на живота в утайката на кафето или между редовете на изтъркания виц от последната страница на вестника. И когато затвориш и нея може би Пътя ще свърши и всичко ще спре да се движи. Ще спреш задъхан от тичането и ще видиш как на сивия екран на пътеката във фитнеса с големи черни букви се изписва END OF TRAINING . Пътят ще спре да бяга под крака ти, ти ще се усмихнеш, ще избършеш потта и ще отстъпиш, за да дойде ред на следващия…

Как да станеш Амели Пулен ;)

                Ден като ден, а зад него дебне следващ… дали да си легнеш или да продължиш да будуваш?! Дилема.

                Какво се случва, когато ти омръзне да се бориш? Стиска ли ти да се предадеш или ще се бориш до край. Аз съм за второто. Не смятам, че е особено геройство да живееш, но като ти е даден шанс, защо пък да се възползваш. Каквото и да си говорим и колкото и да се оплакваме от живота все пак си е наш. Ако искаме винаги можем да намерим нещото, което да ни прави щастливи.  Важното е наистина да искаме да видим хубавите неща.

                Ето няколко, които правят моя живот смислен:

1)      Сутрешното кафе(до скоро не пиех, но вече започна да ми харесва)

2)      Моментите, в които се разсмиваш толкова силно, че очите ти започват да сълзят (да се смея така ме научи едно уникално момиче, мерси  М.)

3)      Нощите, когато се чудиш какво да правиш и някой познат ти звънне с щура идея

4)      Безценните моменти от разговори в малките часове на нощта

5)      Сутрешният джогинг сред заспали собственици да домашни любимци

6)      Да слушаш как някой приятел пее и да се усетиш, че не знае текста, но пък да го прави с такъв ентусиазъм, че това да няма значение

7)      Когато откриеш нещо, което търсиш от векове и то по чиста случайност

8)      Аромата на града в нощта преди да завали сняг

9)      Смешните физиономии, които си разменяш с колегите по време на лекция

10)   Неразрушимия мобилен телефон, които имаш от 5 години

11)   Притихналия град в 3 през нощта

                         И това са само част от нещата, които предизвикват неволна усмивка на лицето ми… намерете нещата, които усмихват вас ;) Открийте себе си сред люляците и дима на софийските улици.

***

Безмълвна зората

И сляпа. Нощта

Ограбени. Дишаме

А живота. Тиктака

Ти наранавяш.

А аз. Съм ранена

Четвърт живот. Ни остана

И кестените. Търкулнали се.

По пътя.

‘… why didn’t he correct himself afterwards?’

  "Forget it." He put down his half-smoked cigarette and headed out of the room, waving an ‘L’ letter with his fingers for what he thought of me-"loser". I remained on the edge of my chair, breathless.

                Looking up at the ceiling and the big white lights I somehow knew that no one received a second chance- especially me. Even the Devil wouldn’t want to take my soul in exchange for a second chance. It was all wrong I was feeling it with all my senses, the hope was literary dead-no one could bring N. back, he was gone for good.

                And  there I was  three seconds later-sitting in my bed, petrified to the back bone of my soul, with the mad expression of a lunatic on my face-looking at my pale reflection in the mirror , unable to recognise myself. I was struggling to catch my breath but I could calm myself enough.

                I must have screamed because a second later my best friend yanked the door open looking even more terrified than I was. He asked me what was wrong, but I couldn’t answer, I couldn’t even lift my eyes to look at him. He understood me well though so he closed the door quietly, leaving me to my demons.

                I haven’t spoken in two days, since the night we found N. dead in his bedroom. He had killed himself. Why he did that I didn’t quite understand neither then, nor now, but he had given himself to the dark side that’s what I was sure about.

                N. lost his parents when we were little. The only close people he had were his brother and I, so he was family. We grew up together, though he was 5 years older than me. He preferred my company rather than the company of his coevals.

                But he was dead now. ‘Dead and safe’ as he used to say. Because after death no one could harm you.

                When he was alive we used to play a game. N. used to call it the ‘Re-play button’ game. Whenever we got mad at each other and started fighting and calling each other with harsh words and inevitably we ended not talking to one another, we pushed the imaginary Re-play button and we started all over, but without the insults and violent acts of punching one another. I loved this game, because the chance of hurting him was zero, and he was always safe and sound. Because he was so sweet, and protective, and good to me. He was always there. He was my ‘Fire wall’. ‘No viruses in your system, cricket. I promise. As long as we are together nothing bad would happen to you!’

                And now he was dead. And all the viruses broke into my system and crashed it to pieces. I was vulnerable and this time the Re-play button wasn’t working. N.’s last words were still echoing in my head- ‘I’m gonna die, cricket, but you’ll be ok…’ I wanted him to take his words back. I was so mad at him. He promises that “NO ONE” will hurt me, but he was not “No-one” he was N. N. the person who always knew how to correct himself and how make things right.

                Now there wasn’t a Re-play button, because you can’t come back from the grave. This time there was no making up for what we have done wrong. I couldn't take my words back. And I couldn’t make him wake up.

                 The worst thing about reality is that once you’ve done something wrong you can’t undo it and this is killing me. Another chance that is what I am praying for ever since N. killed himself. But a second chance is never given. We are forced to live with what life is giving us…