И с бронежилетка и без... все в една и съща ситуация попада малкото момиче, което не успя да загуби себе си в нощта ...

For no apparent reason

Седя си в офиса и чакам да стане време да тръгнем към Боровец. Този уикенд имаме тиймбилдинг.... Не че имам особено желание да отида, но трябва да взема участие в това мероприятие. Затова се приемам като жертвен агнец. А всъщност хората, така де колегите ми, са чудесни! Направо екип мечта.

Искаше ми се да си остана вкъщи, да се сгуша и да си чета. Или още по-добре най-сетне да се наспя. Напоследък изобщо не сънувам. Тъжно е. Сякаш съм загубила частица от въображението си. Но пък открих друга... Рисувам и за първи път нещата ми се получават. Никога не съм можела да пресъздавам лица и картини върху белия лист, или поне не реалистично. А сега мога.

Странно е как болката се преобразува в нещо красиво. В хиляди малки детайли, които някак естествено пасват в цялостната картина. Днес ме попитаха защо рисувам само тъжни очи... Защото не познавам щастливи.

Излъгах.

Познавам щастливи очи, просто не мога да ги нарисувам. Струват ми се някак повърхностни и празни. Като стъклени топчета, а би трябвало да са като слънца. Знаеш ли защо се получава така? Аз знам. Можем да рисуваме и да пишем само за неща, които сме преживяли и познаваме. Аз познавам само тъжните очи. Щастието ми е неприсъщо. Не знам как да го изпитам. Тъгата е като стар удобен пуловер. Навличаш го и си у дома.

Уютът на мазокхизма ми е потресаващ. Винаги намирам за какво да страдам. Аз съм ходещ символист! Затова обичам дъжда и намирам красота в човешките нещастия. Затова ме привличат загубени каузи и затова харесвам счупени газени лампи. Защото аз самата съм развалина. Искам да се залепя, да се усмихна и всичко да си пасне. Но не става. Не мога да намеря пътя, а ужасно се уморих да падам. Ти научи ли се да летиш? Знам, че отговорите са вътре в мен, но като не знаеш къде да търсиш си е чиста загуба на време.

Помниш ли преди време, когато си говорихме,че пътят няма нужда от нас, че всъщност ни е създал за да си поиграе; за да сме част от неговата история; да рисуваме неговата съдба. Мисля, че сбърках... Измих си ръцете и напсувах съдбата, защото беше по-лесният избор. Защото съм само страхливка, която се прави на смела и се облича в завъртяни думи. Обгрижвам чуждите неволи, не защото съм особено алтруистична; не защото съм страхотната приятелка, на която винаги може да се разчита; дори не защото ми пука... , а просто защото не знам как да оправя собствените си каши.

Разправям приказки от хиляда и една нощ на този и на онзи и те си казват  уоу страхотен човек, а всъщност съм същото глупаво малко момиче, което бях и преди 10 години. Добре де и да не са 10, 5 години да са... Продължам да се движа в същия затворен кръг. Дори сега, когато пиша този блог предъвквам стари мисли, стари страхове, стари тревоги и не мога да продължа напред. Защото просто ме е страх да призная, че страхът е победил...

 Времето няма да ме чака...  Няма да ме дочакаш и ти. Но никога няма да позволя да те наранят така, както сломиха мен... Няма да ти позволя да се превърнеш в собствения си враг и да дадеш воля на собтвеното си желание да се самоунищожиш.

P.S.

До второто ми аз: "Вземи да се стегнеш, че ми писна от теб!"

--

'My tears are like the quiet drift
Of unremembered skies and snows.'

Студът те убива

Недопушена, жалка цигара догаря в прахта, а купчина пепел тихо приглася на вятъра, долитащ от Север. Студът се просмуква полека, като думи, които дъждът ти нашепва. Опитваме се да го спрем. Издигаме шит от тонове дрехи: шуби, ботуши, шапки, шалове.

Спасение няма. 

Нещо тежко сяда на гърдите ни, щом зима настане. Само децата ликуват, че Коледа иде. А ние, всички големи, треперим - мислим за смяна на гуми, за сметки за ток и за парно...Загубили отдавна желание да празнуваме. Коледните песни ни се струват банални; елхите - убити животи; подаръците - излишен разход; коледната окраса прибавя още няколко лева към дълговете ни. Дори не смеем да й се усмихнем, да не би да спре да ни свети. Толкова се наплашихме от живота, че спряхме да го живеем. Вече той ни живее. Разполага с нас като кукловoд, а ние се оставаме да бъдем бичувани.

Изненадваме се, когато някой ни направи комлимент. Шашкаме се ако някой ни подаде ръка или ни прегърне без повод. Искреността ни се струва богатсвто, а до преди 10 години си беше ежедневие. Oставaме сивият дим да ни състарява. Запушваме устата на детето в нас и го заключваме в тесни килери, защотото днес нямаме време за мечти.

Стигнахме до там, че ни е нужно да си водим дневник с друг, защотото се страхуваме да чуем собствени си мисли. Може да ни искарат Шизофреници! Пък то, всъщност, не е чак толкова страшно. Е, леко си чалнат... Пък и много да е! Какво?

Поне си избягал в по-цветен свят, където луните усмихват дъжда и гълъби цитират Достоевски, а Едгар Алън По е симпатичен гарван на средна възраст с кръгли очилца и жакетче. 

Така се раждат приказки

Така мечтаят деца

Игриво

Истинско

Значимо

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?!

Знаеш ли името ми, Съдба? Знаеш ли колко пъти те викам и те моля да бъдеш благосклонна към мен? А ти си… толкова често, че понякога се чудя успявам ли да ти благодаря за всичката обич, която ми даряваш. Днес се събудих с усмивка и с благодарност, че нов ден разтваря вратите си пред мен. Пропилях го свита в одеяло с книга в ръка, изгубена между редовете на чужда реалност. Далеч от собственото си щастие. Уплашена да не пропилея и него.

Аз съм река, събрала в себе си всичкото време. Нямам начало, не копнея за край. Живея сега, за да не страдам за миналото и да не се надявам за бъдещето. Но моето сега не е сиво и монотонно. То прелива от цвят и от ритъм. Но те остават скрити дълбоко, защото сивотата няма нужда от близост, тя се харесва сама. Единовластна кралица, която руши светове.

Днес се замислих от кои думи най ме е страх. „Обичам те” – дуо убийци, които погубват съдби. Чуеш ли ги – трябва в миг да пораснеш и да се грижиш за друг. Ограбен си от правото да не ти пука и ставаш възрастен. Изречеш ли ги – доброволно се обричаш на смърт, на безгласност. Поверяваш цялата си същност в ръцете на друг и оголваш гърди. Сам си слагаш чувал на главата и започваш да отброяваш докато чуеш изстрела.

И все пак… понякога думите просто напират да бъдат изречени. Кое ни кара да оглупяваме и да изпадаме в меланхолия? Кое ни превръща от силни, здрави личности, в болнави и зависими квазимодовци? Хормони… Дали е само това? Ако с едно или няколко хапчета можем да си решим проблема… Проблем не съществува. И все пак нещо все ни тормози! Нещо все ни човърка. Все търсим своя половинка… сякаш ние нужна чужда гледна точка, за да допълним пейзажа. И като го допълним какво? Нима не можем да постигнем същото с най-обикновен дигитален апарат? Нима са ни нужни хиляди усложнения, за да усетим че сърцето вътре в нас тупти. Защо ти е да трябва да знаеш, че някой зависи от теб, от всеки твой дъх. За какво ти е да знаеш, че някой някъде примира щом го прогледнеш? Това си е чиста жажда за власт! Никаква любов не е.

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?! Просто ни е забавно да се самоизмъчваме и да се тормозим непрестанно. Един познат ми каза, че Съмнението било най-големият ни проблем. Ами да. Прав е… Ако, Ами, Или…. Омръзна ми от тези “But- for relationships”! Няма ли да е по-добре ако просто приемем нещата такива каквито са? И аз поставям АКО…. Няма Ако!

Извеждам доктрина: Живота е такъв. Живей го и толкоз. Раздай се. Не чакай подаръци. Бори се. Смей се. Плачи. Никому не робувай! Бъди си сам господар. При потребност обичай… но преди всичко обичай подаръка наречен Живот. И да живее Мечокът Свързочник…

Мечти захвърлени в калта и шепа захаросани петлета

             Типично по нашенски сами чупим клона, на който седим, опитвайки се с маймунски жестове да втълпим на обществото една или друга идея уж за благото на всички, но в действителност просто искаме да наложим своето. Сякаш ни е много важно първо да седи нашето име на корицата на книгатa и e жизнено важно да изпъкнем? Не е. Знаем си го, но юруш на черешата да се докажем, че можем, че сме най-добри, че сме различни. Различни са тези, които отчаяно се опитват да се впишат… а не тези, които искат да изпъкнат.

         Обществото напада различните- те не биват изслушвани, защото самата гениалност на присъствието им хвърля в шаш и паника хората без въображение. А те почувствали заплахата отчаяно нападат и се опитват да скрият от лицето на земята облика на различността. Искат да заглушат оглушителния й шепот, да захвърлят дръзналия да се съмнява в ада на собствената му несигурност и да го оставят да къкри на бавен огън сред сос от присмех и злобни подмятания, считани от група ограничени хора с тънки души, които се късат тихо по залез, за божествено проникновение.

        Но колко силен и странен е човешкият дух? Въпреки безизходността на положението, той отчаяно продължава да се бори, крепен от надеждата, че рано или късно ще бъде разбран, че има шанса открито да зашити позицията си и да изкрещи в лицето на глухите и слепите „ТОВА СЪМ АЗ!”. Низвергнатият, обезчестеният, онзи с „антисоциалното ” поведение, продължава като един истински Дон Кихот да се сражава с великаните на човешкото невежество и заблуда, опитвайки се да върви срещу собствената си природа, защото и той е човек като тях.

         Горко на ония Разколников, който посвети живота си на стремежа да изкаже нова дума и да постави поредната тухла в стената на човешкото развитие, защото алтруистичното му начинание е обречено на тих провал и безвремие.