Имах толкова
много почти… Имах толкова много цяло… Имах толкова много усмивка
Остана само
фасетният прозорец и няколко пакетчета с
чай. Водата в езера от кафяво няма да стигне за още една часа соленост… Така си отивам.
Попантофила гордостта си,
с
ролки горчивост,
с цигара за смелост
и
винаги, когато вали.
Каква съм клиширана
дори в последната лудост.
Кови, ковачо, кови…
Неспирай даже за
миг…
Кови, докато има
още какво да бъде ковано…
Намигвам на
старото аз
Приветствам
поредната роля
И хванати за ръка
закрачваме към чуждо начало.

