Понякога идват изневиделица.
Мислите.
Както полупрозрачен воал пред очите ни.
Като ехо от истинския смисъл на думата.
Свариха я неподготвена.
Докато седеше на автобусната спирка.
Тихичко тактувайки си с крак.
Очаквайки автобуса, който сякаш бе обречен
да не пристигне.
Мислите се срутваха върху й.
Не помръдваше.
Само погледът, отправен нагоре загатваше,
че ги поздравява.
Сякаш бяха стари познайници.
Отказа подслона, който шумът на колите й
предлагаше.
Избра да разтвори широко съзнанието си.
Да приеме неканените гостени с прегръдка.
Влюбената двойка. В дясно от нея я
наблюдаваше.
С любопитство. Сякаш беше експеримент.
По-късно. Обвити в уюта на двустайния си
апартамент.
Ще прекарат минути в обсъждане на
странното момиче от спирката,
което избра да подгизне сред мисли.
По лицето й не се четеше страх. Нямаше и
съжаление.
Непокорство го бе хванала липсата.
А усмивката – бе все още неоткрито понятие.
Носталгията беше просто загатната.
Сивото в косите й бяха утаените спомени.
Междувременно масите водеха живот в притихнало
отчаяние...
