Седя си в офиса и чакам да стане време да тръгнем към Боровец. Този уикенд имаме тиймбилдинг.... Не че имам особено желание да отида, но трябва да взема участие в това мероприятие. Затова се приемам като жертвен агнец. А всъщност хората, така де колегите ми, са чудесни! Направо екип мечта.
Искаше ми се да си остана вкъщи, да се сгуша и да си чета. Или още по-добре най-сетне да се наспя. Напоследък изобщо не сънувам. Тъжно е. Сякаш съм загубила частица от въображението си. Но пък открих друга... Рисувам и за първи път нещата ми се получават. Никога не съм можела да пресъздавам лица и картини върху белия лист, или поне не реалистично. А сега мога.
Странно е как болката се преобразува в нещо красиво. В хиляди малки детайли, които някак естествено пасват в цялостната картина. Днес ме попитаха защо рисувам само тъжни очи... Защото не познавам щастливи.
Излъгах.
Познавам щастливи очи, просто не мога да ги нарисувам. Струват ми се някак повърхностни и празни. Като стъклени топчета, а би трябвало да са като слънца. Знаеш ли защо се получава така? Аз знам. Можем да рисуваме и да пишем само за неща, които сме преживяли и познаваме. Аз познавам само тъжните очи. Щастието ми е неприсъщо. Не знам как да го изпитам. Тъгата е като стар удобен пуловер. Навличаш го и си у дома.
Уютът на мазокхизма ми е потресаващ. Винаги намирам за какво да страдам. Аз съм ходещ символист! Затова обичам дъжда и намирам красота в човешките нещастия. Затова ме привличат загубени каузи и затова харесвам счупени газени лампи. Защото аз самата съм развалина. Искам да се залепя, да се усмихна и всичко да си пасне. Но не става. Не мога да намеря пътя, а ужасно се уморих да падам. Ти научи ли се да летиш? Знам, че отговорите са вътре в мен, но като не знаеш къде да търсиш си е чиста загуба на време.
Помниш ли преди време, когато си говорихме,че пътят няма нужда от нас, че всъщност ни е създал за да си поиграе; за да сме част от неговата история; да рисуваме неговата съдба. Мисля, че сбърках... Измих си ръцете и напсувах съдбата, защото беше по-лесният избор. Защото съм само страхливка, която се прави на смела и се облича в завъртяни думи. Обгрижвам чуждите неволи, не защото съм особено алтруистична; не защото съм страхотната приятелка, на която винаги може да се разчита; дори не защото ми пука... , а просто защото не знам как да оправя собствените си каши.
Разправям приказки от хиляда и една нощ на този и на онзи и те си казват уоу страхотен човек, а всъщност съм същото глупаво малко момиче, което бях и преди 10 години. Добре де и да не са 10, 5 години да са... Продължам да се движа в същия затворен кръг. Дори сега, когато пиша този блог предъвквам стари мисли, стари страхове, стари тревоги и не мога да продължа напред. Защото просто ме е страх да призная, че страхът е победил...
Времето няма да ме чака... Няма да ме дочакаш и ти. Но никога няма да позволя да те наранят така, както сломиха мен... Няма да ти позволя да се превърнеш в собствения си враг и да дадеш воля на собтвеното си желание да се самоунищожиш.
P.S.
До второто ми аз: "Вземи да се стегнеш, че ми писна от теб!"
--
'My tears are like the quiet drift
Of unremembered skies and snows.'
Of unremembered skies and snows.'
