Студът те убива

Недопушена, жалка цигара догаря в прахта, а купчина пепел тихо приглася на вятъра, долитащ от Север. Студът се просмуква полека, като думи, които дъждът ти нашепва. Опитваме се да го спрем. Издигаме шит от тонове дрехи: шуби, ботуши, шапки, шалове.

Спасение няма. 

Нещо тежко сяда на гърдите ни, щом зима настане. Само децата ликуват, че Коледа иде. А ние, всички големи, треперим - мислим за смяна на гуми, за сметки за ток и за парно...Загубили отдавна желание да празнуваме. Коледните песни ни се струват банални; елхите - убити животи; подаръците - излишен разход; коледната окраса прибавя още няколко лева към дълговете ни. Дори не смеем да й се усмихнем, да не би да спре да ни свети. Толкова се наплашихме от живота, че спряхме да го живеем. Вече той ни живее. Разполага с нас като кукловoд, а ние се оставаме да бъдем бичувани.

Изненадваме се, когато някой ни направи комлимент. Шашкаме се ако някой ни подаде ръка или ни прегърне без повод. Искреността ни се струва богатсвто, а до преди 10 години си беше ежедневие. Oставaме сивият дим да ни състарява. Запушваме устата на детето в нас и го заключваме в тесни килери, защотото днес нямаме време за мечти.

Стигнахме до там, че ни е нужно да си водим дневник с друг, защотото се страхуваме да чуем собствени си мисли. Може да ни искарат Шизофреници! Пък то, всъщност, не е чак толкова страшно. Е, леко си чалнат... Пък и много да е! Какво?

Поне си избягал в по-цветен свят, където луните усмихват дъжда и гълъби цитират Достоевски, а Едгар Алън По е симпатичен гарван на средна възраст с кръгли очилца и жакетче. 

Така се раждат приказки

Така мечтаят деца

Игриво

Истинско

Значимо

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?!

Знаеш ли името ми, Съдба? Знаеш ли колко пъти те викам и те моля да бъдеш благосклонна към мен? А ти си… толкова често, че понякога се чудя успявам ли да ти благодаря за всичката обич, която ми даряваш. Днес се събудих с усмивка и с благодарност, че нов ден разтваря вратите си пред мен. Пропилях го свита в одеяло с книга в ръка, изгубена между редовете на чужда реалност. Далеч от собственото си щастие. Уплашена да не пропилея и него.

Аз съм река, събрала в себе си всичкото време. Нямам начало, не копнея за край. Живея сега, за да не страдам за миналото и да не се надявам за бъдещето. Но моето сега не е сиво и монотонно. То прелива от цвят и от ритъм. Но те остават скрити дълбоко, защото сивотата няма нужда от близост, тя се харесва сама. Единовластна кралица, която руши светове.

Днес се замислих от кои думи най ме е страх. „Обичам те” – дуо убийци, които погубват съдби. Чуеш ли ги – трябва в миг да пораснеш и да се грижиш за друг. Ограбен си от правото да не ти пука и ставаш възрастен. Изречеш ли ги – доброволно се обричаш на смърт, на безгласност. Поверяваш цялата си същност в ръцете на друг и оголваш гърди. Сам си слагаш чувал на главата и започваш да отброяваш докато чуеш изстрела.

И все пак… понякога думите просто напират да бъдат изречени. Кое ни кара да оглупяваме и да изпадаме в меланхолия? Кое ни превръща от силни, здрави личности, в болнави и зависими квазимодовци? Хормони… Дали е само това? Ако с едно или няколко хапчета можем да си решим проблема… Проблем не съществува. И все пак нещо все ни тормози! Нещо все ни човърка. Все търсим своя половинка… сякаш ние нужна чужда гледна точка, за да допълним пейзажа. И като го допълним какво? Нима не можем да постигнем същото с най-обикновен дигитален апарат? Нима са ни нужни хиляди усложнения, за да усетим че сърцето вътре в нас тупти. Защо ти е да трябва да знаеш, че някой зависи от теб, от всеки твой дъх. За какво ти е да знаеш, че някой някъде примира щом го прогледнеш? Това си е чиста жажда за власт! Никаква любов не е.

А пък мазохизмът си е нещо натурално… Явно?! Просто ни е забавно да се самоизмъчваме и да се тормозим непрестанно. Един познат ми каза, че Съмнението било най-големият ни проблем. Ами да. Прав е… Ако, Ами, Или…. Омръзна ми от тези “But- for relationships”! Няма ли да е по-добре ако просто приемем нещата такива каквито са? И аз поставям АКО…. Няма Ако!

Извеждам доктрина: Живота е такъв. Живей го и толкоз. Раздай се. Не чакай подаръци. Бори се. Смей се. Плачи. Никому не робувай! Бъди си сам господар. При потребност обичай… но преди всичко обичай подаръка наречен Живот. И да живее Мечокът Свързочник…