Типично по нашенски сами чупим клона, на който седим, опитвайки се с маймунски жестове да втълпим на обществото една или друга идея уж за благото на всички, но в действителност просто искаме да наложим своето. Сякаш ни е много важно първо да седи нашето име на корицата на книгатa и e жизнено важно да изпъкнем? Не е. Знаем си го, но юруш на черешата да се докажем, че можем, че сме най-добри, че сме различни. Различни са тези, които отчаяно се опитват да се впишат… а не тези, които искат да изпъкнат.
Обществото напада различните- те не биват изслушвани, защото самата гениалност на присъствието им хвърля в шаш и паника хората без въображение. А те почувствали заплахата отчаяно нападат и се опитват да скрият от лицето на земята облика на различността. Искат да заглушат оглушителния й шепот, да захвърлят дръзналия да се съмнява в ада на собствената му несигурност и да го оставят да къкри на бавен огън сред сос от присмех и злобни подмятания, считани от група ограничени хора с тънки души, които се късат тихо по залез, за божествено проникновение.
Но колко силен и странен е човешкият дух? Въпреки безизходността на положението, той отчаяно продължава да се бори, крепен от надеждата, че рано или късно ще бъде разбран, че има шанса открито да зашити позицията си и да изкрещи в лицето на глухите и слепите „ТОВА СЪМ АЗ!”. Низвергнатият, обезчестеният, онзи с „антисоциалното ” поведение, продължава като един истински Дон Кихот да се сражава с великаните на човешкото невежество и заблуда, опитвайки се да върви срещу собствената си природа, защото и той е човек като тях.
Горко на ония Разколников, който посвети живота си на стремежа да изкаже нова дума и да постави поредната тухла в стената на човешкото развитие, защото алтруистичното му начинание е обречено на тих провал и безвремие.
